Морган внезапно се сепна от безшумното движение иззад гърба си. Обърна се и видя млада, тъмнокоса жена, която работеше сръчно край огнището. Инстинктивно почувствала погледа му, тя се обърна. Беше намерил Кончита преди няколко месеца, в крайпътен хан в едно гранично градче. Трябваха му само няколко усмивки и точните думи, прошепнати на място, за да я притежава. Беше лесно… твърде лесно. Тя го обожаваше. Би направила всичко, за да му достави удоволствие.
Морган изсумтя презрително. Това не го изненадваше. Жените бяха луди по него. Момчешкият му чар, който така успешно прикриваше истинската му същност, ги привличаше като магнит. Знаеше, че това се дължи отчасти на уроците, които бе получил от баща си. Старият го беше учил да бъде внимателен и почтителен с жените. Беше му показал силата на усмивката. Единственият проблем в случая беше, че баща му му внушаваше тези добродетели със силата на пръчката и юмрука и използваше религията като извинение за своята бруталност, а вежливостта му се изявяваше само след поредния побой.
Майка му беше починала, когато беше на десет години, но доколкото си спомняше, не беше чувствал особена загуба след смъртта й. Тя беше слаба жена, подчиняваше се безропотно на прищевките на баща му и приемаше всеки побой с отчаяни молби за неговата милост. Хората разправяха, че е починала от пневмония, но Морган още тогава знаеше, че смъртта й не ще да е била съвсем естествена. И още тогава бе взел решение, че няма да позволи да го сполети нейната съдба, когато порасне. Ако някой трябваше да го тласне насила в лапите на смъртта, то това щеше да е той самият.
До ден днешен се усмихваше с наслада при този спомен. Баща му се бе оженил повторно, когато той стана на четиринайсет. Опиваше го мисълта, че така успешно бе изпробвал талантите, научени от баща му, върху неговата млада съпруга. Обземаше го бясно тържество, когато се досещаше как Джесика се задъхваше под него като разгонена кучка. А в деня, в който остави и двамата зад гърба си, не пропусна да осведоми баща си за креватните си занимания. Това и до днес си оставаше един от най-милите спомени в съзнанието му.
Откакто бе започнал сам да се оправя с живота, бързо бе научил, че единственият истински и верен приятел на човека си оставаше само лъскавият револвер на кръста му, и че единствената разлика между една жена и друга е колко бързо човек се отегчава от тях.
И ако понякога долавяше у себе си следи от бруталната натура на баща си, предпочиташе да не им обръща внимание. За него умението за използва жените беше така естествено, както и това да използва револвера си и единственото нещо, за което наистина го беше грижа, бе собственото му удоволствие.
Морган хвърли още един поглед през прозореца, за да види дали хората му вече не са тръгнали да се прибират, и се обърна към Кончита, която вече пристъпваше към него. Само след миг тя се озова до него и притисна стройното си тяло към неговото. Тъмните й очи блестяха сладострастно, докато шепнеше задъхано в ухото му:
— Обичаш ли ме, Морган?
Да я обича? Кончита се отърка предизвикателно в него и Морган почувства позната тръпка в слабините си. Хрумна му, че би могло да се окаже забавно да й каже, че тя е последната мисъл в главата му, откакто се е върнал от Седалия и че вече крои планове да я замени, или пък че онова, което изпитва в нейно присъствие, няма нищо общо с любовта. Но нямаше да го направи — още не. И даже щеше да й каже, че я обича, ако това искаше да чуе.
Морган вторачи поглед в лицето на Кончита. Изпита първично задоволство, когато видя устните й да се разтварят. Задавеният стон, който се изтръгна от устните й, щом посегна да помилва гърдите й, беше точно реакцията, която очакваше от нея. Той сграбчи ръката й и почувства как тя потръпна, докато я влачеше забързано към спалнята.
Морган затръшна вратата зад гърба си и придърпа Кончета в обятията си. И в този миг му хрумна, че дори не се наложи да изрече лъжливото си обяснение в любов.
Това никак не й харесваше.
С всеки изминал миг небето ставаше все по-заплашително. Свежият допреди малко въздух сега тежеше от предчувствие за дъжд, а птичите песни покрай пътеката бяха утихнали. В далечината отекна гръм, а на хоризонта се разцепи от светкавица.
Частити почувства смразяваща тръпка по гръбнака си, докато закритата кола навлизаше все по-навътре в индианските територии. Двамата с Рийд бяха пристигнали в Бакстър Спрингс рано сутринта. Рийд не искаше да губи време, за да обезопасява пътническия фургон и да го снабдява със запаси. Явно нямаше търпение да тръгнат на път. Няколкото думи, които бе успяла да размени с местните в града, потвърдиха думите на Рийд за неприкритата омраза към индианците и окаяното състояние на мисията, която отец Стайлс бе отворил преди години. Частити разбираше желанието на Рийд да тръгне натам час по-скоро, и все пак…