Твърде рано? Не, не и за него.
Морган се плъзна рязко в нея. Задавеният й протест изтръгна само въздишка на задоволство от гърлото му. Той се повдигна на лакти и навлезе по-навътре, а приглушените й думи на недоволство само усилваха възбудата му, докато тласъците му станаха по-мощни и по-забързани. Морган бързо достигна върха и се отпусна върху нея, потискайки финалната си въздишка на задоволство.
Тъкмо се канеше да се отдръпне, когато ръцете й се сключиха около него и го придърпаха към нея. Той долови колебанието в гласа й, когато му прошепна:
— Обичаш ли ме, querido?
Морган се изплъзна от прегръдката й и се насили да се усмихне. Изкушението беше толкова голямо.
Но не, още не.
Морган се приведе усмихнат над нея и погали тъмните кичури коса, разпилени по възглавницата.
— Разбира се, че те обичам, Кончита — прошепна той. — Нима се съмняваш в това?
Доволната усмивка по устните й, докато преплиташе пръсти в косата й, го окуражи да добави, вече с по-мек тон:
— Ти винаги успяваш да ми доставиш удоволствие, Кончита. Знаеш го, нали?
Тежките й ресници потрепнаха, когато се приведе над нея. Погледът й се прикова в устните му.
Без да отдръпне ръката си от косите й, Морган се обърна по гръб и я придърпа върху себе си. Почувства топлината и влагата между краката й. Видя неувереността в погледа й и вътрешно се усмихна.
— А, ти обичаш ли ме, Кончита? — прошепна той.
— Si… — Устните й потрепнаха, а очите й се изпълниха с влага. — Обичам те повече, отколкото някога съм обичала, Морган.
— Приятно ми е да го чувам. — Морган изучаваше с поглед лицето й. Беше свършил твърде бързо. Това я правеше несигурна. Той се усмихна с хлапашката си усмивка и посегна да помилва гърдите й. — Обичаш да те докосвам, нали?
Дишането й се учести.
— Si…
Видя глада в очите й, когато докосна с устни тъмните връхчета на гърдите й.
— Аз също обичам да ме докосваш.
Кончита прехапа долната си устна. Морган долови вълнението й, докато шепнеше в ухото й:
— Ти ме караш да се чувствам добре, Кончита… Никоя жена не ме е карала да се чувствам по-добре.
Кончита потръпна и задъхано пророни:
— Точно това искам, Морган. Искам да те направя щастлив.
— Имаме още малко време, докато момчетата се върнат.
Кончита погледна предпазливо към вратата. Очите й бяха влажни.
— Обичам те, Морган.
— Имаме съвсем малко време…
Морган сдържа дъха си, щом главата й се приведе над слабините му.
Отекна гръм. Частити сякаш замръзна на седалката до него и Рийд свъсено се обърна да я погледне. Беше неестествено бледа, с втренчен поглед, а скованата й фигурка се открояваше на фона на смрачаващото се небе. Стискаше медальона на гърдите си с такова ожесточение, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели, и сякаш изобщо не дишаше. Рийд изпита нарастващо раздразнение.
Сигурно беше луд да я вземе със себе си! Какво, по дяволите, го бе накарало да повярва, че безумната й лъжа би могла да проработи в негова полза?
Сега Рийд се виждаше принуден да приеме очевидното. Частити беше ужасена. Не беше подготвен за животинския страх в очите й, когато преди няколко часа потеглиха с колата. Не беше пропуснал да забележи колко кураж й беше нужен, за да се покатери на седалката до него, нито пък как цялата се скова от ужас, щом колелетата затрополиха по пътя. Той съзнателно се опитваше да не обръща внимание на тревожните й погледи, докато оглеждаше терена и мислено го сравняваше с маршрута на Дженкинс.
Рийд стисна зъби. Още само ден… или може би два, и щеше да е съвсем близо до скривалището на Морган. Индианската мисия беше доста надалече в северна посока, но планът на Рийд беше съвсем простичък. Ако случайно се натъкнеше на Морган или на някой от неговата банда, щеше просто да се престори, че е объркал пътя. Свещеническата му якичка и невинното изражение на Частити несъмнено щяха да потвърдят версията му. За момента му беше нужно само да обходи околността, за да се запознае с терена, на който се помещаваше лагера на Морган. А после щеше да се отправи директно към мисията, където да се освободи от Частити и цялата си маскировка.
И тогава ловецът на глави Рийд Фарел щеше да се справи веднъж завинаги с Уил Морган — крадеца и убиеца.
Дължеше това на Джени.
Вкопчен в тази мъчителна, болезнена мисъл, Рийд отново огледа изпитателно пребледнялото лице на Частити. Ръката й здраво притискаше мъничкия медальон на гърдите й. Защо ли този жест го смущаваше толкова? Къде го беше виждал преди?
Над главите им отекна гръм, последван от светкавица. Въздухът беше толкова тежък, че несъмнено само след минути щеше да ги връхлети жестока буря.