Частити трепереше.
— Какво има? — попита я Рийд. — Боиш се от бурята ли?
Частити само премигна. Ръката й вяло отпусна медальона.
— Не.
По дяволите, дори слепец можеше да види, че се бои, а той нямаше време за детински страхове.
— Можеш да седнеш отзад, ако завали — избоботи грубо той. — Там ще си на сухо.
Тя поклати глава, а от небето се отрониха първите капки дъжд.
— По-добре ще е да ме послушаш. Както е тръгнало, сигурно ще се изсипе истински порой.
Частити вирна упорито брадичка.
— Не се боя да се намокря.
Рийд огледа изпитателно решителното изражение на лицето й.
— Би било детинско от твоя страна да останеш тук по време на бурята.
— Но ти ще останеш тук, нали?
Рийд беше изумен от безсмислената й настойчивост.
— Аз няма да се намокря. Имам дъждобран.
— Тогава и аз ще се пъхна под него.
— Не можеш. Тогава и двамата ще се намокрим.
Отново отекна гръм и дъждът се изсипа като из ведро. Рийд посегна към найлоновия дъждобран под седалката си и извика:
— Отивай отзад!
— Не.
Едри капки дъжд се сипеха безпощадно върху им. За броени секунди огнените кичури на косата й подгизнаха. Блестящи струйки вода се стичаха неудържимо по лицето й. Дрехите й също се просмукаха с вода, но Частити не се и помръдваше.
— Върви отзад, Частити!
Тя отново отказа да се помръдне, а тялото й видимо трепереше. Вбесен от ненадейното й своенравие, Рийд спря конете. Само за миг се озова на калната пътека и я смъкна от седалката, въпреки настойчивите й протести. Дръпна я към задната част на фургона и безапелационно я напъха вътре. Спря се само за миг, за да я инструктира с леден глас:
— Не знам за какво е всичко това, но ще останеш тук, където поне е сухо, докато дъждът не спре. Разбра ли ме?
Дъждовни капки се стичаха към извивката на брадичката й, докато отвръщаше на гневния му поглед. Тънки струйки се стичаха по млечно бялата й кожа, следваха извивката на челюстта й, после линията на тънката й шия, и накрая се губеха в меката плът на деколтето й. Рийд преглътна мъчително и с усилие на волята извърна погледа си към притъмнялото небе, където в този миг отекна нова мълния и освети за миг притихналата околност. Рийд я погледна отново и повтори, този път по-меко:
— Разбра ли ме?
Частити не се помръдна.
И не му отговори.
Рийд й обърна гръб и се върна на мястото си на капрата. Въздъхна уморено и отново пришпори двойката коне по разкаляната пътека.
Навън валеше.
Кончита погледна през прозореца и видя калните локви, които веднага се оформиха около кошарите с добитъка. Приглушен мъжки смях я накара да се обърне към масата, където се хранеха мъжете. Морган седеше начело на масата и обираше последните остатъци от задушеното в чинията си, което тя самата бе приготвила. Мъжете разговаряха тихичко, без дори да поглеждат към нея.
Кончита бавно се изправи и започна да оглежда мъжете един по един. Търнър, най-възрастният от бандата, беше мургав, брадясал и с изпъкнало шкембе. Беше противен човек, нечист физически и душевно. Бе опознала много мъже като него, преди да достигне сегашната си респектираща възраст от седемнадесет години. Непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си когато Морган отсъстваше. Сетивата й бяха постоянно нащрек, докато Морган беше в Седалия. Единственото, което все още го държеше на разстояние от нея, беше острият нож в калъфа на бедрото й — и добре осъзнатата от Търнър истина, че тя нито за миг няма да се поколебае да го използва.
Бартел беше малко по-млад и почти толкова противен. Нисък, набит и плешив, той беше лъжец и самохвалко, на който не можеше да се вярва.
И Симънс не беше много по-добър. Нито пък Уолкър. Бяха точно толкова покварени, колкото и останалите, но Морган ги предпочиташе за компания при пътуване, когато ситуацията го изискваше. Причината беше съвсем очевидна. И двамата се бояха от него и щяха да се подчиняват на нарежданията му, без да задават въпроси.
Морган обаче беше различен от всички тях. Сърцето на Кончита трепна при мисълта за него. Беше млад и хубавец; дълбокият му, плътен глас беше музика за ушите й. Влюбена беше в него от мига, в който го видя да влиза в хана, където си припечелваше прехраната. Строен, чист и добре облечен, с гъста черна коса и тъмни, блестящи очи. И макар че всички жени в пивницата му се предлагаха, той дори не им обърна внимание. Насочи се право към нея сякаш само нея виждаше. И когато я приближи с усмивка, така хубава и топла, че сърцето й се преобърна, тя беше негова.
Кончита затвори очи от силата на емоциите, които този спомен винаги възбуждаше у нея. Още в мига, в който я бе докоснал за първи път — още тогава бе разбрала, че за нея никога няма да има друг мъж. Още тогава си бе дала този обет, и когато той я отведе със себе си на север, тя сляпо го последва, без да я е грижа какво разправяха хората за миналото му или за живота, който водел. И макар да бе разбрала, че той има и тъмна страна, не преставаше да си повтаря, че нищо не е по-лошо от това да го загуби.