Отново отекна гръм и цялото й тяло се скова. Мълния проряза небето и очите й се разшириха от ужас. Спомените настойчиво напираха в съзнанието й.
Не, нямаше да слуша повече — нито плющящия дъжд, нито бученето на реката! Нямаше да позволи обичните гласове от детството й да я тормозят повече! Достатъчно се бе измъчила!
Частити се отпусна на грубия сламеник и притисна ушите си с длани. Със стиснати зъби и до болка разтуптяно сърце, тя затвори очи.
Назъбени светкавици осветяваха нощното небе, следвани от оглушителни гръмове, а дъждът продължаваше да излива безмилостните си струи над смълчаната земя. С мрачно изражение Рийд седеше в дъното на фургона, недалече от Частити, свита на топка върху бодливия сламеник. Час по-рано, когато погледът му вече не различаваше следата на пътеката сред нощната тъма и плътната дъждовна струя, той най-после бе спрял конете, благодарен за това неканено извинение да отпочине през нощта. После се бе покатерил в закритата кабина на колата, пренебрегвайки нарастващата болка в бедрото си, и бе сменил подгизналите си дрехи със сухи. Съвестта го гризеше за грубото му държание с Частити по-рано през деня. От самото начало знаеше, че тя няма никакъв опит с примитивните пътища в тази част на страната. Беше много млада и едва ли е била подготвена за ожесточения порой, който се изля над главите им, или пък за онова мъчително чувство за безпомощност, която природните стихии обикновено извикваха у хората.
Частити дори не повдигна глава да го погледне. Не бяха разменили и дума, откакто я набута под навеса на платнището преди часове. Рийд нямаше представа какво посрещане да очаква, когато се качи при нея, но не беше подготвен да я види така. Свита на кълбо върху сламата на пода, тя дори не беше помръднала, откакто бе при нея. Нито нощната тъмнина, нито пък вдигнатото до раменете й одеяло можеха да прикрият мъчителното треперене на раменете й или пък неестествената поза на ръцете й, притиснати към ушите.
Рийд отново се поддаде на гнева. Тази жена се държеше като дете!
Гневът обаче бавно избледня. Не, имаше и нещо друго. Частити очевидно се измъчваше от нещо далеч по-сериозно от гневния порой.
Изтрещя поредната мълния. Светлината изпълни закритата кабина на фургона и изведнъж стана светло като ден. Частити простена. Не, това не можеше да продължава повече! Рийд изруга наум и приседна на грубия сламеник край нея. Сграбчи решително раменете й и я обърна към себе си. Свъси вежди, внезапно проумял, че тя все още е с подгизналата си от дъжда рокля.
Но неестествената бледност на лицето й го смущаваше повече от всичко останало.
— Достатъчно, Частити! Знам вече, че не само от бурята те е страх. Има нещо друго. Кажи ми какво е то. Трябва да знам!
Тя заклати припряно глава с обезумял поглед.
— Не!
— Кажи ми, Частити.
Тя само продължаваше да клати глава, а лицето й се изкриви в неестествена гримаса от обзелата я паника.
— Не мога! Няма да ти кажа! — Частити ожесточено се бореше да се изтръгне от хватката на ръцете му. — Пусни ме! Искам да се махна оттук!
— Стига вече, Частити! — Рийд не искаше да й причинява болка, но нямаше начин да я задържи, ако отслабеше хватката си. — Няма къде да идеш в тази буря! — повиши глас той.
— Пусни ме! Трябва да се махна оттук! — повтаряше почти истерично тя.
— Не мога да те оставя да излезеш навън сега. Частити, моля те…
Внезапно тялото й се отпусна в ръцете му. Тя вдигна очи и го погледна като изплашено дете.
— Искам да ти помогна, Частити — прошепна меко той. — Моля те, кажи ми какво те измъчва.
Трескавият й поглед потърси неговия. Рийд почувства паниката, която я обземаше. Болката й му причиняваше страдание. Не искаше да я притиска повече. Той изчака мълчаливо, докато устните й се раздвижиха в дрезгав шепот:
— Мислех си, че искам да си спомня какво се е случило в онзи съдбовен ден, но вече знам, че не искам. Спомените са твърде мъчителни.
Частити рязко се обърна встрани от него.
— Разкажи ми, Частити — прошепна настойчиво Рийд.
— Не. Това се случи преди много години.
— Кажи ми.
Бледа от вълнение, Частити се обърна рязко към него.
— Родителите ми са мъртви! Никога не съм била по-сигурна в това от сега! — Тя преглътна с усилие напиращите сълзи. — Пътувахме с фургон, точно като този, а навън се изливаше порой, както и в този миг. Гръмове и мълнии прорязваха небето. Аз и сестрите ми бяхме болни, но Хонести не ни позволяваше да плачем. Баща ми реши да поведе фургона през реката, за да намерим лекар. Реката беше придошла, но той ни каза да не се страхуваме. Почти я бяхме преполовили, когато дочухме тътена. Беше оглушителен! Хонести се изправи. Крещеше, докато вълната прииждаше — реката се носеше към нас като чудовищна водна стена! Мама също я видя. Задрапа да се качи при нас във фургона. Почти се беше покатерила, когато водата я връхлетя!