Частити ридаеше неудържимо, притиснала лице в гърдите му.
— Водата… преобърна фургона — пророни дрезгаво тя. — Чувах пращенето на строшено дърво и тътена на водата. Хонести и Пюрити крещяха, но аз не можех да издам и звук.! Водата ме погълна. Изпълни носа и устата ми. Не виждах. Не чувах. Не можех да дишам!
Рийд я притисна още по-плътно към себе си и нежно я залюля. Не беше сигурен какво би трябвало да каже в такъв момент, но зашепна успокоително в ярките кичури огнена коса под брадичката си. Поемаше дълбоко свежия аромат на рози, докато накрая тялото й се поотпусна. Изчака я да се овладее, преди да попита:
— Чувала ли си оттогава нещо за родителите или сестрите си?
— Не. Няма и следа от тях.
Рийд отметна лъскавите кичури от лицето й. Кожата й бе зачервена от сълзи, а клепачите на очите й бяха подпухнали, но той инстинктивно разбра, че вярата й не е продиктувана от сестринска обич, когато тя най-после продължи:
— Всички смятат, че в онзи омразен ден всички от семейството ми са се удавили. Аз обаче знам, че Хонести и Пюрити са оживели.
Неочаквано тя улови ръката му и сви пръстите му около миниатюрния медальон на шията си. Погледът й се прикова в очите му.
— Сигурна съм, че сестрите ми са живи, Рийд, също както съм сигурна, че и до днес носят медальоните, които татко подари на трите ни — прошепна тя. — Знам го, защото когато държа в ръка този единствен спомен от миналото си, чувствам сърцата им да бият в дланта ми. Ти също го чувстваш, нали? Ударите на сърцата им са силни и ритмични, както винаги са били. Живи са и някъде на този свят чакат да ги открия. Сигурна съм в това.
Очите й бяха по детински невинни и пълни с надежда.
— Какво мисли за всичко това твоят банкер в Колдуел?
— Той ще ми помогне да ги открия.
— Той ли ти каза това?
— Не точно…
Рийд почувства как стомахът му се свива на кълбо.
— Всъщност никога не съм го питала, но Емили ми обеща, че той ще ми помогне, когато съм готова да ги търся.
— Емили?
— Съпругата му. Тя почина.
— О… — Рийд се поколеба. — А какво ще стане, ако той не иска… или не може да ти помогне?
— Тогава ще ги намеря сама.
Възелът в стомаха му се затегна.
— Как?
— Не знам. Знам само, че ще успея.
Рийд стисна здраво медальона в силната си длан. Искаше му се да й каже, че и той чувства ударите на сърцата на сестрите й — но не можеше. Искаше му се да вярва също толкова силно като нея, че са живи — но не можеше. Искаше му се да й каже, че не е изминала целия този път, само за да види мечтите си стъпкани в праха — но щеше да я излъже.
Единственото сърце, чиито удари ясно долавяше, беше това на Частити. То туптеше уверено досами гърдите му и сякаш следваше ударите на собственото му сърце.
Зачервена кожа, която той копнееше да вкуси с устните си… подпухнали клепачи, които жадуваше да успокои с докосване… разтреперани устни, които болезнено му се искаше да притисне с целувка… Повече от всичко на света Рийд искаше да успокои Частити. Искаше да я притисне силно към себе си, плът до плът и дъх в дъх. Искаше да вдиша аромата й, да я погълне, да я направи част от себе си и да прогони всички съмнения и страхове от съзнанието й. Толкова силно я желаеше, че…
Златният медальон сякаш внезапно опари кожата му и Рийд рязко отдръпна ръката си.
Той се насили да изхвърли всички други мисли от съзнанието си и прошепна:
— Тази кошмар вече е минало, Частити. Бурята, която вилнее отвън, скоро ще секне. Няма нужда да прекосяваме придошли реки и не бива да се боиш от утрешния ден.
Частити го гледаше безмълвно.
— Още утре слънцето ще изгрее. Няма от какво да се боиш.
Тя си пое накъсано дъх.
— Ще намеря сестрите си, каквото и да ми струва това. — Частити поклати замислено глава и едва успя да пророни, преди да затвори очи: — Вече не ме е страх.
Рийд я придърпа по-плътно към себе си, завладян от сладко-горчивата болка на мига. Частити не се боеше вече. Рийд я притисна в прегръдките си.
7
Водовъртежът я влачеше безмилостно надолу и надолу. Потъваше без всякаква надежда за спасение.
— Мамо!
— Майка ти не е тук, мъничката ми, но няма от какво да се боиш. Вече не си сама.
Частити ясно чуваше пронизителния глас, но нямаше сили да отвори очи.
— Намерихме я просната край реката, докторе. Толкова се изплашихме! Стори ни се, че не диша. Бедното дете, толкова е малка и безпомощна… толкова самотна. Мислите ли, че ни чува?