— Откъде би могъл докторът да знае, Пенелопе?
— Напротив, мис Лорънс — отвърна плътен глас. — Смятам, че детето ви чува.
— Казах ли ти, Хариет!
— Никога не пропускаш да кажеш: „Казах ли ти!“.
— Не е вярно!
— О, нима?
— Дами, моля ви!
Пронизителните гласове обаче продължиха да спорят на висок тон и изведнъж я обзе страх. Събра сили и пророни с тъничкото си гласче:
— Хонести… Пюрити…
Гласът й секна.
— За бога, направете нещо, докторе! — В пискливия глас се долавяше нарастваща тревога. — Детето бълнува! Изброява добродетелите! Мислите ли, че ще ум…
— Мис Лорънс, щом не можете да се сдържате, ще ви помоля да напуснете стаята!
Тишина.
— Опитай се да отвориш очи, мила — прозвуча плътният мъжки глас недалече от нея. — Имаш температура и сигурно си имала неприятно изживяване в реката, но ще видиш, че само ако опиташ, ще успееш да отвориш очи.
Частити напрегна клепачите си и след миг видя размазания силует на мъж с посивяла коса и мустаци.
— Добро момиче. Можеш ли да ни кажеш сега как се казваш? Или откъде си?
— Частити.
— Господи, мили боже, отново бълнува…
— Млъквай, Пенелопе!
— Частити? — заговори отново симпатичният доктор с прошарени коси. — Това ли е името ти?
Да.
— Можеш ли да ми отговориш?
Тя кимна, а двете жени, чиито гласове беше чула по-рано, сега се приближиха към нея. Изглеждаха бледи и грозновати, а чертите на лицата им си приличаха. Очите им обаче бяха пълни със съчувствие.
— Не се бой, малката ми… малка Частити — прошепна едната. — Ти не си сама. Ние ще се грижим за теб, докато намерим майка ти.
Гореща сълза се плъзна по бузата й.
— Не плачи, миличка. Моля те, не плачи. Обещаваме ти, че няма да те изоставим. Хариет, моля те, кажи й!
— Обещаваме ти, мила. Даваме ти честната си дума. Никога няма да те изоставим.
Образите избледняваха в съзнанието й.
Дъждът навън продължаваше да плющи.
Частити приседна безмълвно в студения фургон, който се полюшваше равномерно по калния път. Беше прекарала една дълга нощ със спомените от миналото, които натрапчиво се лутаха в мислите й. Беше се събуждала отново и отново, а дъждът продължаваше да плющи по брезентовото платнище на фургона и да събужда у нея отдавна потискани страхове. Но страховете мигом я напускаха, щом усетеше силната ръка на Рийд, сключена сигурно около тялото й, и равномерното повдигане на гърдите му под главата си.
Странно, но нито за миг не беше изпитала смущение от споделената с него интимност, докато чувстваше топлината на тялото му до своето. Топлината и ароматът му й даваха утеха в тъмнината, а силното му, мускулесто тяло беше нейният спасителен остров, в който инстинктивно се вкопчваше всеки път, щом се сепнеше в съня си от поредния неканен спомен. Чувстваше тежестта на ръката му, отпусната през талията й, и докато се притискаше към него, а бурята навън продължаваше да вилнее, Частити бе осенена от причудливата мисъл, че никъде другаде не се е чувствала така уютно.
Отец Рийд Фарел се беше оказал съвсем различен от онова, което бе очаквала. Вече познаваше нелесния му и сприхав нрав, но и тя самата не бе проявила по-голяма отстъпчивост. На проявеното от него нетърпение бе отвърнала с не по-малко търпение. Неволно беше станала свидетел на унищожителния му гняв, когато сигурността й бе застрашена от похотливия търговец. Всички тези преживявания бяха повдигнали в съзнанието й безброй въпроси за истинската същност на човека, който се криеше зад тези безбрежно сини очи. Но никоя от тях не бе докоснала сърцето й така незаличимо, както неочакваната нежност, която бе проявил в труден за нея миг.
Частити си спомни как бе останала без дъх, когато се събуди и го видя да лежи, плътно притиснат към нея. Тялото му следваше извивките на нейното, ръката му лежеше отпусната върху гърдите й, а когато внезапно той отвори очи, сърцето й се преобърна от лазурната светлина, която я обгърна. А щом главата му се наклони към нея, Частити не намери сили дори да се помръдне. Само го гледаше като омагьосана, докато устните й бавно се разтваряха. В онзи миг повече от всичко искаше той да докосне устните й със своите. Цялото й същество бленуваше този допир. Устните му бяха само на сантиметри от нейните, когато той внезапно се отдръпна и наметна дебело нагънатите найлони на гърба си. В този момент Частити бе изпитала гнетящо чувство за празнота и невъзвратима загуба.