Видението проговори и Рийд се вцепени. В гърдите му трепна възторжена искрица. Това беше тя! Истинска беше! И беше до него! Беше заговорила на него!
Задавен смях се надигна в гърлото му и се откъсна в странни, дрезгави звуци от устните му. Опита се да отметне одеялото.
— Моля те, недей. Още си много болен. Не се отвивай.
Той улови ръката й, въпреки протеста й. Стисна я здраво, уплашен от мисълта, че може отново за я загуби.
— Не си отивай — прошепна Рийд.
Тя остана неподвижна за миг, а после проговори с мек глас.
— Ти не разбираш. Не съм тази, за която ме вземаш.
— Не си отивай… — Светлината ставаше все по-смътна. — Не ме напускай отново.
— Пастор… Рийд, моля те, опитай се да проумееш.
Гласът й събуди ужас в душата му. Непоносима горещина се надигна в гърдите му. Светлината се завъртя около него. Ликът на Джени избледняваше и с последни сили Рийд прошепна:
— Не ме напускай!
И последната искрица светлинка угасна, щом чу думите й.
— Няма да те напусна.
Гласът й беше някак тъжен.
2
Набраздената от колела главна улица на Седалия беше шумна и оживена в тази светла, ранна утрин. Частити вървеше по страничния тротоар и присвиваше очи срещу ослепителната светлина на слънцето. Тя дочу оглушително трополене и се обърна да види разнебитената каруца, отрупана с животински кожи. Група ездачи с прашни от път дрехи, нахлупени ниско над челата си шапки и затъкнати на коланите револвери свърнаха на завоя. Силна музика и пронизителен смях се разнасяха от крещящо боядисаната пивница на другия тротоар, а пред нея жени в безвкусни дрехи вървяха забързано покрай редицата от сгради с дървени фасади, които изглеждаха безнадеждно старомодни в очите на Частити. Всичко това беше в остър контраст е павираните улици и внушителна архитектура на Ню Йорк Сити, където беше отгледана и възпитана. Връхлетя я мимолетно чувство за нереалност.
Чувството за нереалност напълно я завладя, когато зърна отражението си в една от витрините на магазините. Жената, която я гледаше отсреща, нямаше нищо общо със спретнатата и безупречно облечена Частити Лорънс, която се бе отправила на път на Запад преди няколко дни. Буйната й коса, някога надеждно прибрана под скромна дамска шапчица, сега танцуваше неудържимо на топлия бриз. Спретнатата й черна рокля, така внимателно подбрана заради консервативната й кройка, сега беше смачкана и мръсна, и видимо й личеше, че е спала с нея. И за да подчертаят безсрамния й вид, две копчета от корсажа й бяха отхвръкнали някъде по време на изтощителната битка през нощта и сега деколтето й се разтваряше по най-непристойния възможен начин. Всичко това създаваше напълно погрешно впечатление за това какъв тип жена е тя и какъв вид дейности са я накарали да изглежда така окаяно раздърпана.
Частити потисна обзелото я смущение. Преди няколко минути, когато доктор Кар я събуди с настойчиво почукване по вратата, тя едва осъзна къде се намира и не беше в състояние да обърне внимание на безсрамния си вид, преди лекарят да я изтласка от стаята и да я изпрати „да похапне нещо засищащо“.
Засрамена от себе си, Частити почти дочуваше загрижените гласове на лелите си.
— Частити… — Леля Пенелопе щеше да подходи по-дипломатично. — Косата ти, скъпа… Необичайно е ярка на цвят и твърде… буйна. Ще трябва внимателно да я прибираш, ако искаш да изглеждаш като почтена дама. Шапка, скъпа, незабавно трябва да си купиш друга шапка. Това е единственото ти спасение!
Леля Хариет, разбира се, би подхванала направо.
— Шапка? Какви ги говориш, Пенелопе? Да не си ослепяла! В момента това е последната грижа на Частити!
— Тя има нужда от дамска шапчица, казвам ти… И очилата й! Къде са ти очилата, Частити?
Да, къде ли бяха очилата й? Господ й беше свидетел, че не можеше да си спомни.
Неспособна да проумее как е възможно животът й да се преобърне така неочаквано, Частити мислено се върна един ден назад, когато започна всичко — когато преподобният Рийд Фарел се качи на същия влак, с който пътуваше и тя.
Истината беше, че той привлече вниманието й още в момента, в който прекрачи вратата на вагона. Брадясал, облечен в черни дрехи с бяла якичка, с нахлупена ниско над челото шапка, този човек изглеждаше някак не на мястото си сред другите западняци във влака. Не беше успяла да разбере почти нищо за него, освен че вървеше тежко и с подчертано накуцване, преди да седне, да покрие лицето си с шапката и да потъне в сън.
Частити помнеше, че безпокойството й нарастваше, докато влакът се носеше покрай еднообразния провинциален пейзаж на западната част от страната. Пътуваше съвсем сама, през непознати земи, към несигурна цел, и чувстваше как смелостта й се изпарява. Спомни си мъдрите съвети, които винаги бе получавала от възрастния пастор в църквата, която трите с лелите й посещаваха, и изведнъж й се прииска да поговори със спящия свещеник насреща си.