Рийд се взираше в калния път пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Пътят им минаваше през речен брод, който Дженкинс не си беше направил труда да отбележи на картата. Сега обаче бродът се бе превърнал в бурна разпенена река. И преди беше виждал да стават подобни неща — безобиден поток, съвсем сух през по-голямата част от годината, да се превръща в пълноводна бучаща река след обилен порой.
Рийд погледна замислено към колата зад гърба си. Нямаше голям избор.
Можеше да остане тук и да изчака бурята да утихне, а реката да се успокои, но това би могло да отнеме дни. Щеше да изгуби ценно време, а вероятно и следите на Морган.
Можеше да поеме и по резервния маршрут, който Дженкинс бе отбелязал, но в такъв случай трябваше да се върне назад и, в крайна сметка, отново да се забави.
Или да прекоси реката още сега.
Рийд стисна зъби. Беше направил грешка, като взе Частити със себе си. Не беше обмислил ситуацията. Дълго я бе наблюдавал, докато спеше, бе вдишвал жадно аромата на кожата й, беше тръпнал от желание да я притежава — и всичко това бе притъпило сетивата му дотолкова, че дори сега, когато стоеше пред жизненоважен избор, не можеше да я избие от мислите си.
По дяволите, нямаше време за това! И все пак, бледото лице на Частити през нощта и тревожната тръпка, която се разнасяше по тялото й при всяка нова мълния, оставаха запечатани в съзнанието му. Страхът й беше непресторен. Мъчителните спомени бяха издълбали белези в душата й.
Рийд погледна страховитото небе. Нестихващата водна струя го удари в лицето. Той изруга и отново огледа бучащата водна повърхност пред себе си. Сигурен беше, че не е дълбока. Дори в най-дълбоката си част едва ли щеше да достигне корпуса на фургона. Конете бяха силни и бързи, едва ли щяха да имат проблеми с течението. Ако беше сам, нямаше да се колебае и минута.
Но не беше сам.
Натрапчив аромат на рози нахлу в мислите му и извика гореща тръпка по тялото му. Рийд окончателно взе решение. Не можеше да си позволи да протака повече това пътуване, колкото заради своите планове, толкова и заради доброто на Частити.
Той се обърна решително към колата и беше видимо слисан да види Частити, която в този миг скачаше от фургона и се насочваше към него. Преди да направи и няколко крачки, вече бе мокра до мозъка на костите си.
Вбесен, той се отправи към нея с широки крачки.
Не, не отново!
Частити се закова на място. Дори не усещаше бесния дъждовен порой, който се изливаше върху й, след като съзря придошлата река, простряла се пред погледа й. Не можеше да откъсне поглед от беловърхите вълни, които се блъскаха с гръмовен грохот в бреговете на коритото. Този звук се бе запечатал в съзнанието й също толкова ярко, колкото и писъците на Хонести и Пюрити, и ръката на майка й, протегната към нея.
В този момент Рийд я приближи и извика през грохота на водата:
— Кой дявол те накара да излезеш в тази буря? Връщай се във фургона! Вече си мокра до кости!
Частити вирна брадичка и извика обвинително:
— Нали ми каза, че няма да прекосяваме придошла река!
— Сгрешил съм!
Тя издърпа ръката си от силната длан на Рийд, който вече я бе повлякъл към фургона.
— Каза ми, че бурята ще спре и всичко ще е наред!
— Моментът не е подходящ да обсъждаме времето!
Тя отблъсна ръката му, отново протегната към нея, и се опита да потисне обземащия я ужас.
— Искам да си вървя! Ти ме излъга! Каза ми, че дъждът ще спре и ще изгрее слънце. Каза ми също, че няма никаква река и че…
— Достатъчно! Стига вече!
Сварена неподготвена, когато Рийд я вдигна на ръце, Частити отчаяно се бореше да се освободи. Внезапно съпротивата й секна, щом той я притисна към гърдите си, а сините му очи я пронизаха с нетърпящ възражение поглед.
— Стой мирно, по дяволите! Правя го за твое добро!
Внезапно сломена, Частити затвори очи. Искаше да забрави всичко — времето, мъчителната реалност, която не можеше да понесе и бесния ритъм на сърцето на Рийд, докато я носеше на ръце към фургона.
Щом усети бодливата слама под гърба си, Частити отвори очи и видя Рийд, приведен над нея. Той свали шапката си и я загърна плътно в дебелото вълнено одеяло. Видя твърдата извивка на челюстта му, докато отмяташе мокър кичур от лицето й.
— Сгреших, че те взех със себе си. Сега ясно виждам грешката си. Ти не трябваше да си тук. Ти имаш свои цели, а аз си имам мои. Пътищата ни явно са различни, и все пак за известно време си мислех, че… — Той замълча за миг. — Няма значение какво съм мислел. Сгреших.