Зъбите й тракаха толкова неудържимо, че Частити едва успя да пророни:
— Няма да прекося реката!
Погледът на Рийд не трепна.
— Нямаш друг избор.
— Напротив, имам! Ти върви, ако искаш, но аз оставам тук!
— Чуй ме, Частити! — Рийд стисна зъби. — Това не е река. Това е само един препълнен от дъжда поток, дълбок няколко фута!
Частити не му отговори.
— Конете лесно ще го прекосят.
— Сигурно и баща ми си е мислел така.
— Това е минало. Сега сме в настоящето.
— Няма да мина през реката.
— Няма да се върна назад и да загубя два дни. Залогът е твърде голям.
— Не можем да прекосим реката!
— Можем!
— Лъжеш се, Рийд! Вече сгреши, като каза, че дъждът ще спре до сутринта! Сгреши, когато ми каза, че няма река за прекосяване! Сега също грешиш! Не можем да минем през реката! По някакъв начин водата ще ни спре и всичко ще се повтори!
— Няма да се повтори!
— Да, да, да! Всичко ще се случи отново!
— Частити, само ме чуй! — Тя упорито отказваше да го погледне. Рийд сграбчи раменете й и я разтърси. — Погледни ме, Частити!
Тревогата в гласа му, в който се промъкваше нотка на отчаяние, докосна някаква струна дълбоко в душата й. Много бавно, Частити се обърна да го погледне. Дъхът й секна от емоциите, които обагряха лицето му. Гърдите му се повдигаха учестено, ръцете му, впити в плътта на ръцете й, трепереха от вълнение.
— Мислиш ли, че бих те повел през реката, ако мислех, че ни грози опасност? Мислиш ли, че бих рискувал живота ти, ако подозирах, че има някаква вероятност фургонът да се преобърне?
По тялото й отново премина тръпка, но този път тя нямаше нищо общо със студа.
— Довери ми се, Частити. Това е всичко, за което те моля — прошепна дрезгаво Рийд. — Права си. Сгреших, като ти казах, че дъждът ще спре на сутринта. Сгреших също, като ти казах, че няма да прекосяваме река. Но този път не греша. — Той обгърна лицето й с длани и много нежно, сякаш убеждаваше дете, прошепна: — Не знаеш ли, че не бих направил нищо, което да те нарани?
Частити преглътна мъчително. Омразните думи, които никога в живота си не бе изричала, се изтръгнаха от устните й в приглушен шепот:
— Страх ме е.
— Частити… — Погледът му се прикова за кратко в устните й и остави гореща диря по кожата й. Частити видя какво усилие му костваше отново да вдигне очи и да срещне нейните. — Остани тук. Не искам да се притесняваш и няма от какво да се боиш. След няколко минути ще сме в безопасност отсреща и всичко ще бъде наред.
— Рийд…
— Ти само стой тук, Частити, моля те. Кажи ми, че ще останеш тук.
Частити едва преглътна. Гърлото й беше свито и пресъхнало. Опита се да каже нещо, но й беше невъзможно, не и докато сините очи на Рийд я умоляваха така настойчиво, както и горещите му думи.
С върховно усилие на волята Частити потисна отчаяното ридание, което се надигаше в гърдите й, и кимна. А после затвори очи.
Рийд отпусна бавно ръцете й. Чу го да става и да слиза от фургона. Частити все още стискаше очи, когато колелетата се завъртяха. Дъхът й секна, щом колата се сниши към коритото на реката.
Грохотът се усили.
Конете изцвилиха с негодувание, щом ги блъсна първата водна вълна.
Фургонът се олюля.
Ледената дъждовна струя се усилваше. Рийд напрегна погледа си до крайност, за да различи неясните форми пред себе си. И тогава бесният поток връхлетя върху колелата с пълна сила. Фургонът се разклати. Здраво хванал юздите, той подкани конете напред. Животните се противяха.
Рийд стисна зъби и огледа внимателно необузданата повърхност на водата. Течението се блъскаше във фургона и той се разлюля застрашително. Едно пънче, носено от бясното течение, се удари с яростна сила в платнището на фургона. Колата се разтърси. Рийд изруга. Смущаваше го тишината откъм задната част на колата, където бе оставил Частити. Фургонът навлезе в най-дълбоката част на потока. Конете едва успяваха да се съпротивляват на течението.
Животните изцвилиха в гневен протест и Рийд ги пришпори напред с остра команда. Гръм и мълния прорязаха оловно сивата повърхност на небето. То сякаш се разтвори и избълва ожесточен порой от дъжд, който се блъскаше на тежки струи в раменете му. Дъждът го заслепяваше, а бурята вилнееше с пълни сили. Най-после конете достигнаха отсрещния бряг.
Веднага щом животните стъпиха на твърда почва, Рийд ги спря, скочи от седалката и се отправи към задната част на фургона. Той отметна края на брезента и в този миг видя, че липсва резервното колело, което висеше странично на фургона. Беше се закачило на издадения камък в потока.