Но сега, когато слънцето отново грееше в небето и настроението му отиваше към подобряване, Морган вече проумяваше, че е сгрешил, като отблъсна Кончита предната вечер. Сигурно щеше да мине цяла седмица, преди да се върне в Седалия. И дотогава можеше да я използва.
Мислите му бяха грубо прекъснати от оглушителен трясък. Морган рязко се обърна към огнището и видя Кончита, която току-що бе изпуснала втория поднос с бисквити. Видя как тя поруменя, а мъжете се захилиха шумно на несръчността й. Време беше да я подкрепи.
— Какво има, Кончита? — Той я изчака да събере бисквитите и да ги остави на масата, преди да нагласи обезоръжаващата усмивка на устата си. — Ела при мен, скъпа. — Доловил колебанието в очите й, Морган добави: — Днес е хубав ден и вчерашните раздори вече са в миналото. — Той улови погледа й и го задържа. — Хайде, скъпа.
Кончита пристъпи неуверено, а Морган обгърна собственически кръста й с ръка. Тялото й оставаше сковано. Той се престори, че не го забелязва. Не обърна внимание и на мъжете, които следяха с интерес всеки негов жест.
— Имах доста време да размисля. След няколко дни ще свършим работа тук, и щом всичко е готово, ще се върна в Седалия за известно време. Смятам да те взема с мен. Там има един наистина приличен хотел и ще можем да прекараме няколко дни само двамата, без никой да ни се пречка. В града има и хубав магазин, и ще те заведа да си напазаруваш. Искам да ти купя нова рокля — нещо хубаво и ярко. А може би и чифт обувки, и парфюм. — Морган чакаше да види реакцията й. — Нали ще ти хареса, скъпа?
Кончита кимна.
— Какъв цвят рокля искаш да ти купя?
Кончита продължаваше да го гледа колебливо.
— Хайде… кажи ми.
— Зелена. Иска ми се да имам зелена рокля.
— Добре, нека да е зелена. А сега искам да ми се усмихнеш.
Кончита се взираше напрегнато в очите му. Морган зърна сълзите, които замъглиха погледа й, когато сниши поглед към устните му. Накрая Кончита понечи да се усмихне несигурно.
По дяволите, тя не представляваше никакво предизвикателство…
Морган я отпусна.
— А сега няма да е лошо да налееш по чашка кафе на тези момчета, за да се залавяме за работа. Колкото по-скоро свършим работа тук, толкова по-скоро ще тръгнем за Седалия, нали?
Кончита се втурна да изпълни заръката му. Усмивката й се стопи, когато го погледна отново. Стори му се забавна мисълта, че макар да беше неспособна да му устои, все още бе несигурна… и ревнива.
А когато минути по-късно мъжете се отправиха към вратата, Морган почувства погледа на Кончита, прикован в гърба му. Обърна се и й се усмихна на раздяла. Усмивката му обаче мигом се стопи, щом затвори вратата зад гърба си.
Вървяха към кошарата, когато Уолкър се изхили до него.
— Ти явно знаеш как да се оправяш с жените! Снощи си мислех, че няма начин да я спечелиш отново. Наистина ли мислиш да я вземеш в Седалия, ако се върнеш?
— Не ако се върна, а като се върна.
Уолкър изглеждаше изненадан.
— През цялото време си мислех, че само я баламосваш! — Уолкър поклати невярващо глава. — Значи наистина ще я вземеш.
— Как ли пък не!
— К-какво каза? — Уолкър изглеждаше объркан.
— Имам лична среща в Седалия и Кончита е последният човек, когото бих взел със себе си.
— С червенокосата жена…
— Точно така.
— Сигурен ли си, че ще си струва да биеш толкова път заради нея?
— Дяволски съм сигурен!
— А какво ще правиш, ако жената… има други планове?
— Бързо ще ги промени.
— Не си губиш времето, нали?
— Не и когато наистина желая нещо.
— А сега желаеш нея?
— Почти толкова, колкото ще я накарам тя да ме желае.
— Самонадеяно копеле — поклати глава Уолкър.
Морган се усмихна и погледът му се насочи към другите мъже, които вече хвърляха железата в огъня.
— Самонадеян — може би, но…
И в този миг усмивката му замръзна. Кошарата зееше празна иззад отворената врата, а наоколо нямаше и помен от животно.
— По дяволите! — Лицето му се изкриви от гняв. — Стадото трябва да се е подплашило от бурята. — Той се обърна обвинително към Търнър. — Казвах ти, че оградата трябва да се поправи. Вече може да са на мили оттук. — Морган си пое дълбоко дъх и извика: — Търнър и Бартел! Оседлайте веднага конете си и намерете проклетото стадо! И не се връщайте, докато не откриете и последното животно!
Морган изчака двамата мъже да се размърдат неохотно при думите му и се обърна към Уолкър, вече съвсем забравил за досегашния им разговор:
— Ако не ми доведат стадото, живи ще ги одера! — изръмжа заканително той и, посинял от гняв, се запъти към кошарата.