Слънцето блестеше ослепително. Свирепата буря бе секнала през нощта и пътят вече засъхваше под лъчите на прежурящото слънце. Конете теглеха фургона със свежи сили.
Рийд погледна крадешком към Частити, която седеше край него и наблюдаваше с любопитство дивия пейзаж. Радваше се, че се събуди пръв тази сутрин. Така бе получил възможност да я погледа и да размисли трезво. Но тя се бе събудила твърде рано, за да може той да осмисли пълно събитията от изминалия ден и нощта. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че никога няма да се насити на тази жена.
Частити бе понечила да заговори, а той бе погълнал думите й с целувка. Беше се обърнала към него, а той я бе притиснал в прегръдките си. Беше му се отдала, а той бе погълнал красотата й с цялата си страст. Влудяваше го моментът, когато бе принуден най-накрая да се откъсне от нея и да намъкне свещеническите си одежди, за да се отправят отново на път.
Незнайно защо, почти не бяха разговаряли през изминалите часове от деня. Рийд знаеше, че трябва внимателно да следи пейзажа на местността, за да изпълни напътствията на Дженкинс с колкото е възможно по-малко отклонения. Заради това си бе наложил да изхвърли всякакви лични мисли от съзнанието си. А преди известно време, когато за последно бе погледнал Частити, смътно бе забелязал, че тя изглежда замислена.
Явно почувствала погледа му, тя се обърна към него и дъхът му секна. Косите й, които сега се спускаха свободно по раменете, галеха нежно грациозната извивка на шията й. В замисления й поглед проблясваха зелени искрици, млечно бялата й кожа бе поруменяла от слънчевите лъчи, а розовите й устни бяха разтворени в безмълвна покана. Хрумна му, че никога не е виждал по-красива жена, отколкото бе Частити в този момент. А щом докосна устните й със своите, едва се сдържа да не я вземе там и тогава.
Но с всеки изтекъл час от сутринта, позата на Частити ставаше все по-скована. В момента стискаше мълчаливо златния медальон в дланта си. Присвила устни в решителна гримаса, тя наблюдаваше околния пейзаж, но сякаш бе сляпа за него.
Рийд докосна деликатно ръката й, отпусната в скута, и меко я попита:
— Какво не е наред, Частити?
Тя се обърна към него. Изглеждаше някак несигурна.
— Не знам. Има нещо в тази местност… Изглежда ми позната, макар че никога преди не съм била тук.
— Сигурна ли си? — повдигна вежди Рийд.
— Лелите ми ме откриха в Тексас и веднага след това ме отведоха в дома си, на Изток. А това тук е индианска територия. Сигурна съм, че никога не биха ме довели тук. Не биха издържали и миг, преди да се върнат отново към цивилизацията.
Рийд свъси вежди.
— Може би околността ти напомня за някое място, където си била със семейството си.
— Не… Не е това. — Кокалчетата на ръцете й побеляха около медальона. Рийд долови какво усилие й костваше да се овладее, преди да го попита: — След колко време очакваш да стигнем до мисията, Рийд?
Въпросът й явно го свари неподготвен.
— Не съм сигурен. Може би около ден или два.
Лъжи.
— И какво смяташ да предприемеш тогава?
Не, не можеше да скалъпи още една лъжа.
— Не съм сигурен.
Частити тръсна невярващо глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Първо ще трябва да видя как стоят нещата в мисията.
— О, да.
Доловил несигурността в гласа й, Рийд я попита:
— Защо?
— Защото… — Частити си пое дълбоко дъх, а погледът й внезапно се напрегна. — …защото сестрите ми са някъде наблизо. Чувствам го.
— Наблизо? Къде?
— Нямам представа.
Рийд я изгледа изпитателно. Внезапно започна да му се прояснява накъде бие Частити.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Не мога да остана дълго в мисията, Рийд, не и докато всичките ти проблеми се разрешат. Ще отнеме твърде много време. Трябва веднага да започна да издирвам сестрите си, защото иначе може и никога да не ги открия.
— Но ти ми каза…
— Знам. Обещах ти да остана, докато изпратят друга учителка в мисията, но не мога.
Рийд не й отговори. Искаше му се да й каже, че ще му отнеме не повече от седмица-две да се разправи с Морган и неговата банда. Искаше му се да й признае, че ситуацията съвсем не е такава, каквато й я бе представил, и че всяка промяна в плановете е твърде рискована, ако не е внимателно обмислена. Искаше да й обещае, че съвсем скоро ще я отведе навсякъде, където пожелае, но стореше ли го, щеше да разбуди твърде много лъжи. Затова й отвърна по единствения засега възможен начин:
— Сигурна ли си, че точно това искаш?
— Не искам да те изоставя, Рийд. Знаеш това, нали? — Сърцето му се преобърна при вида на болката в очите й. — Но не мога да се отърва от това усещане, от тази вътрешна увереност, че ако чакам твърде дълго, ще загубя завинаги шанса да видя сестрите си.