— И какво ще правим после?
— Просто ще полегнем под някое сенчесто дърво и ще си отпочинем.
Бартел замълча. Беше му писнало от прищевките на Морган не по-малко, отколкото на Търнър. И не по-малко от Търнър щеше да се радва да изиграе Морган. И освен това, какво наистина би могъл да им каже Морган, ако двамата с Търнър се появяха с всичкия добитък, точно както им бе наредил? Бартел сви рамене:
— Струва ми се добра идея.
— Хващам се на бас, че в момента нещастниците в лагера се потят над железата.
— И ругаят бурята…
Развеселен от тази мисъл, Търнър се изхили и пришпори коня си в галоп.
Светлината на деня вече избледняваше. Рийд бе спрял конете за през нощта. Той остана да се погрижи за животните, а Частити се спусна по брега на мъничкия поток, край който бяха спрели да пренощуват.
Частити се взираше с любопитство с блестящата повърхност на водата, в която се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Заля я вселена от чувства, които не би могла да облече в думи. Беше тръгнала с Рийд на път към мисията, а ето че най-после бе приела онази част от миналото си, която никога не беше подозирала, че ще погребе и ще остави да почива в мир. В онзи паметен ден, когато бе навлязла в разпенените води на придошлата река, се бе изправила срещу най-страховития си кошмар — и го беше победила завинаги. Никога повече нямаше да бъде роб на миналото си.
Но сега с всеки изминал час я заливаха нови и нови усещания. Лъчите на слънцето, които галеха раменете й, ароматът на треви и поля, безбрежността на дивия пейзаж, който я заобикаляше отвсякъде и онова шеметно чувство за неограничена свобода, което изпълваше гърдите й и стопляше сърцето й — всичко това й бе познато по някакъв необясним начин. Имаше странното усещане, че се прибира у дома.
Внезапно осъзнала, че трепери, Частити вдигна ръка и докосна влажната следа от сълзата, която се стичаше по бузата й. Ненадейно я сепна шум от нечии стъпки зад гърба й.
До нея застана Рийд, а сините му очи се взираха в нея така настойчиво, сякаш искаха да докоснат душата й.
— Защо плачеш?
Тя избегна погледа му.
— Не плача.
Рийд избърса влажната пътечка по лицето й.
Как би могла да му обясни какво изпитва? Как би могла да му каже, че през тъмните часове на свирепата буря е открила една болезнена истина — че в неговите обятия е намерила онзи пристан, за който е мечтала цял живот, без дори да подозира? Как можеше да му обясни, че докато лежеше до него, притиснала тяло в неговото, за нея нямаше минало и бъдеще, а само настоящето и шеметните емоции, които той извикваше в душата и плътта й? Как да му заяви, че докато стои тук до него сега, а той я гледа така, сякаш на този свят няма нищо по-важно от тях двамата, й се иска този миг да трае вечно?
Как да му обясни всичко това и със следващия си дъх да му каже, че скоро ще трябва да се сбогуват?
— Частити, мила, моля те, не се измъчвай.
— О, Рийд, иска ми се…
В очите му проблеснаха противоречиви чувства, щом думите на Частити заглъхнаха. Рийд съумя да се овладее и прошепна бавно:
— Ти трябва да свършиш някои неща. Аз също. И двамата сме обречени да следваме пътищата си, които водят в различни посоки. — Рийд улови ръцете й в дланите си и продължи настойчиво: — Но тук и сега не е нужно да мислим за това. В момента това място е само наше. И днешният ден ни принадлежи. Има дълги часове до утре. Сега сме само двамата, Частити.
Рийд я притегли в обятията си и я притисна горещо към себе си. Частити почувства тръпката, преминала по силното му тяло, и вдигна очи към лицето му. Видя болката в погледа му и в гърлото й заседна тръпчив възел. Неговата мъка беше и нейна. Тя повдигна устни към неговите. Плъзна ръце в косата му и привлече главата му към себе си. Разтвори устни, за да вкуси целувката му, отдавайки му себе си и цялата си любов.
— Какво ли правят сега?
Търнър гръмко се изсмя. Слънцето вече залязваше. Бяха наклали огън и разпънали спалните си чували на място, където жаркото слънце и свежият бриз бяха изсушили влагата по земята. По всичко личеше, че нощта ще е топла и мека. Господи, нямаше какво повече да искат от живота!
Търнър отхапа грамаден къс от пастърмата и го сдъвка с доволна усмивка.
— Обзалагам се, че Морган вече е подивял. Сигурно цял ден е впрягал Симънс и Уолкър и е поглеждал през рамо дали не се връщаме.
— Сигурно, само че не виждам защо ти е толкова смешно. — Бартел се намръщи. — Не ми се мисли какво ни чака, като се върнем, ако Морган наистина е откачил.
— Страх ли те хваща, Бартел? — изсумтя насмешливо Търнър.