— Този път наистина ни вкара в голяма беля — отвърна му сприхаво Бартел. — Не знам как се оставих да ме въвлечеш в това! — Той погледна животните, които пасяха наблизо. Опасенията от последиците на постъпката им го разяждаха все по-силно с напредването на деня. Беше се оказало, че говедата чакат на хълма, точно както Търнър бе предрекъл. Двамата ги бяха подкарали при другите и после бяха прекарали най-мързеливия следобед в живота си. През повечето време Търнър бе унесен в дрямка, но той самият нямаше този късмет. Просто лежеше буден и мислеше.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Търнър? — обади се внезапно Бартел. — Мислиш се за по-умен от Морган, но не си.
— Изобщо няма да те слушам.
— Но ще е по-добре да ме чуеш! Имах доста време за размисъл, докато ти проспиваше следобеда. Трябва да съм бил луд, за да те оставя да ме въвлечеш във всичко това! По дяволите, ако не се смрачаваше, още сега щях да подкарам животните към лагера!
— Хубаво! Само че вече е тъмно и няма смисъл да го правиш. Знаеш го не по-зле от мен.
Бартел се озъби ядно.
— Отпусни се! Морган няма да ни стори нищо! Толкова бърза да се върне в Седалия, че не може да си позволи усложнения. — Търнър се усмихна. — Морган се нуждае от нас. А когато вече няма да има нужда от нас, аз отдавна вече ще съм си плюл на петите.
Бартел посегна към манерката си и отпи широка глътка. Водата беше топла и имаше вкус на застояло. Той я изплю. После погледна Търнър, който все още го гледаше вторачено.
— Какво ме зяпаш, Търнър?
— Няма смисъл да се тормозиш толкова. Утре се връщаме в лагера.
— При изгрев слънце.
— Господи, нищо подобно!
— Казах по изгрев слънце, по дяволите! — Лицето на Бартел гореше от гняв. — И ако ми създаваш проблеми, ще те накарам да съжаляваш!
Търнър замръзна.
— Това заплаха ли е?
— Тръгваме към лагера по изгрев слънце и точка. — Бартел внезапно стана и навлезе в храсталака, извън полезрението на Търнър.
Стаята тънеше в тишина. Бяха вечеряли в пълно мълчание. Масата също бе почистена в напрегната тишина. Тишината тежеше от лоши предчувствия и нито Уолкър, нито пък Симънс се осмеляваха да погледнат Морган в очите. Плашеше ги онова, което очакваха да видят.
Денят бе изминал много бавно, и през цялото време Морган безмилостно ги впрягаше да работят, но никой от тях не бе посмял да се оплаква, защото и той самият работеше наравно с тях също толкова неуморно, колкото и те. Напрежението бе започнало да се покачва към обяд. Уолкър даже не искаше да си спомня колко пъти му се беше случило да вдигне глава и да види Морган, вторачил поглед в хоризонта. И с всеки следващ път възелът в стомаха му се затягаше.
Уолкър изруга наум. Имаше чувството, че Морган е разбрал не по-зле от него, че е сгрешил, като изпрати точно Бартел и Търнър да търсят стадото. Усещаше също, че Морган подозира, също както и той самият, какво трябва да се е случило. Нямаше начин животните да са избягали толкова надалече, че да не могат да ги докарат преди залез слънце. Онези типове явно си мислеха, че ще дадат добър урок на Морган и в същото време ще отърват малко работа.
Уолкър погледна към Морган, който седеше съвсем неподвижно. Погледна крадешком и към мексиканката и видя, че тя е също толкова напрегната, колкото и той. Не му харесваше погледа в очите й и се запита дали Морган осъзнаваше, че тя е по-умна, отколкото я смяташе.
Уолкър се раздвижи нервно и подръпна щръкналия си мустак. Не можеше да се сдържа повече, затова се обърна към Морган:
— Какво си мислиш, че им се е случило?
Погледът на Морган хвърляше гневни мълнии. Младежкото му иначе лице се изкриви от такава злоба, че Уолкър неволно отстъпи крачка назад.
— Проклети копелета! — процеди Морган. — Знаеш не по-зле от мен защо не се връщат още.
Уолкър погледна крадешком към Симънс. След като обаче не срещна никаква подкрепа оттам, се насили да вдигне небрежно рамене.
— Сигурно са се натъкнали на някакъв проблем, който ги е задържал. Все пак сме на индианска територия.
— Индианците нямат навика да създават проблеми, и ти го знаеш!
— Е, все пак…
По лицето на Морган пробяга нервен тик.
— Утре ще докарат проклетите говеда, сякаш нищо не се е случило. Въобразяват си, че са ме надиграли, но този път съм им приготвил малка изненада.
По гръбнака на Уолкър пробяга ледена тръпка.
— Какво имаш предвид?
Тъмните очи на Морган срещнаха неговите. От погледа му лъхаше такъв хлад, че Уолкър неволно потръпна.
— Търнър ще получи един урок.
Уолкър едва преглътна през свитото си гърло.
— Нищо му няма на Търнър. Просто прекара твърде дълго време в лагера. Веднага щом се върне за няколко дни в цивилизацията и има възможност да изпусне малко пара, ще се оправи.