Морган не му отговори. Просто ненадейно се изправи и се насочи с тежки крачки към спалнята си. Уолкър забеляза, че мексиканката го проследи с поглед. А когато вратата се затръшна зад гърба му, погледът й остана прикован след него.
Уолкър погледна Симънс, а после отново мексиканката. Погледът в очите й го накара да пророни:
— Не се притеснявай за Морган. Просто е малко ядосан, това е. На сутринта пак ще е добре.
Кончита го погледна, без да трепне.
— Не си губи времето да ме съжаляваш. По-добре съжалявай Търнър! Той определено е в беда.
Кончита го удостои с последен презрителен поглед, преди да се отправи към вратата на спалнята. Поколеба се само за миг, преди да почука и вирна решително брадичка, щом отвътре я поканиха да влезе.
— Жени! — процеди приглушено Симънс.
Уолкър се обърна към него.
— Не давам пет пари за тая кучка. Знам само, че Търнър е загазил и че Бартел също може да си го отнесе. Затова когато онези двамата се върнат утре, ще гледам да стоя по-далече от тях, за да не отнеса и аз някой куршум.
— Морган откача все повече с всеки изминал ден.
Уолкър погледна припряно към вратата и процеди през зъби:
— Какво ти става бе, човек? Какво ще стане, ако Морган ни чуе? Ще ни убие и двамата!
Симънс срещна погледа му, без да мигне.
— Да… това вече го знам.
Симънс не беше много по приказките, но думите му бяха кратки и смущаващо ясни.
Те все още отекваха в ушите на Уолкър, когато се изправи. Налагаше се спешно да вземе някои важни решения.
Но утрото бе по-мъдро от вечерта.
Слънцето висеше в небето. Денят беше ясен и топъл.
Рийд се огледа внимателно, докато нагласяше свещеническата якичка на врата си, която разяждаше съвестта му все повече с всеки изминал ден. Но никога повече от сега не се бе чувствал така твърдо решен да следва курса, който е поел, или да носи неизменно бялата якичка, която щеше да е най-сигурната закрила за Частити през следващите дни.
Рийд отново разгледа мислено картата на Дженкинс. Ако не грешеше, трябваше да се натъкне на лагера на Морган по някое време този ден. Вече бе решил да огледа толкова бързо, колкото му е възможно.
Докато впрягаше конете, Рийд видя Частити, която се връщаше от потока. Сърцето му подскочи при вида й. Току-що изкъпана, кожата й изглеждаше почти прозрачна. Косите й бяха свободно прихванати на тила и блестяха ослепително на светлината на утринното слънце. Изглеждаше сериозна, потънала в някакви свои си мисли. А докато я гледаше, тя посегна към златния медальон на гърдите си и го стисна в дланта си.
… и в този момент Рийд си спомни…
Той преглътна с усилие. Яснотата на този спомен накара сърцето му да забие по-учестено. Беше преди година. Той бе тръгнал по следите на един крадец на добитък в Тексас, който нападаше ранчота на юг. Именно тогава бе минал покрай лагера на търговци на добитък. Бе попитал за шефа и го упътиха да върви напред. Вече бе разбрал, каквото му трябваше, и се готвеше да си върви, когато към него препусна шефът. За негово изумление се оказа, че е жена. Размениха само няколко думи. Тя бе нахлупила шапката си ниско над челото, но отдалече се виждаше, че е висока и стройна. На пръв поглед беше трудно да се различи, че е жена, ако не беше дългата, руса коса, която се развяваше подире й… и златният, сърцевиден медальон, който проблясваше от разтвореното й деколте. Рийд помнеше, че през цялото време лицето й оставаше в сянка. Не бе успял да я огледа добре, но си спомняше гордата й осанка на седлото, докато надзираваше мъжете, които отделяха годния добитък от негодния. Беше свъсила вежди, и докато той я наблюдаваше, жената посегна и стисна златния медальон в дланта си. Все още го държеше, когато Рийд обърна коня си и си тръгна.
Рийд преглътна с усилие. Частити се оказваше права. Беше почувствала, че сестра й е наблизо. Но същото се отнасяше и за Морган.
Рийд вторачи поглед в Частити. Трябваше ли да й каже? Толкова много неща зависеха от следващите няколко дни.
Внезапно той осъзна колко абсурдна е тази мисъл. Още няколко лъжи…
Частити се приближаваше към него и лицето й се озари от усмивка. Сега малкото часове, преди да й разкрие истинската си същност, му се струваха още по-безценни.
Изведнъж пред очите му изникна неподвижния, размазан от копита силует на Джени и гърлото му се сви от болка. Частити бе преследвана от спомени. Време беше да ги остави да почиват.
Но той също живееше със своите болезнени спомени.
Рийд откъсна поглед от Частити и пристегна здраво хомота на коня. Имаше нужда от време, за да се овладее. Най-после намери сили да погледне отново Частити и си наложи да се усмихне.