— Готова ли си да тръгваме?
Той пристъпи към нея и, внезапно почувствал сладкия й аромат, не се сдържа да не плъзне ръка около талията й. Тя се притисна доверчиво към него и възелът в гърлото му още по-осезателно напомни за себе си.
Златният медальон на гърдите й проблясваше ослепително, сякаш се надсмиваше над фалшивата му усмивка, докато докосваше устните й със своите и я повдигаше към седалката на капрата.
Наоколо се долавяше натрапчивата миризма на кръв.
Вече на седлото, Бартел огледа смръщено стадото пред себе си. Пет говеда — не, шест — лежаха на земята, разкъсани и окървавени. Още няколко други едва се държаха на краката си и кървяха обилно. Такава сцена бе заварил, когато се събуди и отиде да види стадото, което след броени минути би трябвало да подкарат обратно към лагера.
Стъписан, Бартел бе препуснал обратно, за да опише видяното на Търнър. Вбеси се, че спътникът му още спи, и безцеремонно го повлече да види резултата от нощните атаки на хищниците. Търнър обаче още гледаше като отнесен, видимо замаян от съня.
Въпреки пронизващия утринен бриз, изпод шапката му потекоха едри струйки пот. Бартел се обърна към Търнър и отдавна небръснатото му лице се сгърчи в ядна гримаса:
— Ти си виновен! — извика той. — Аз исках още вчера да откараме проклетите говеда обратно в лагера! А виж сега какво се случи!
— Я се съвземи! Това да не е краят на света, а? Е, загубихме няколко говеда. Какво толкова е станало?
— Не са само говедата… — Бартел отново хвърли поглед към окървавените животни. Не можеше да повярва, че е могъл да проспи атаката на хищниците. Той си пое дълбоко дъх. — Кой знае колко време ще ни отнеме да съберем отново стадото. Морган ще ни убие.
— Знаеш ли какво, Бартел? Гади ми се от тебе!
— Нима? — озъби се Бартел. Търнър го биваше по приказките, но изправеше ли се пред Морган, надменността му мигом се стопяваше. Писнало му беше да прикрива мързела на Търнър и не можеше да си прости, задето се бе оказал такъв глупак, че да му позволи да го въвлече в ситуация, която се влошаваше с всяка изминала минута. Бартел погледна спътника си в очите и изрече с леден глас: — Слушай сега какво ще ти кажа. Веднага ще заобиколим стадото, ще го съберем и ще го откараме при Морган. В противен случай аз сам ще се върна в лагера. А направя ли го, няма начин да живееш достатъчно, за да си вземеш дела, когато Морган продаде добитъка.
— Трябва ли да ти припомня нещо, Бартел? Ти сам се съгласи да участваш в тази игра на криеница. Никой не те е насилвал.
— Размърдай се, Търнър, или кълна се…
— Добре, по дяволите! — Търнър дръпна отсечено юздите. — Тръгваме, но да не си казал и думичка повече, предупреждавам те! Достатъчно те търпях вече!
Търнър пришпори коня си в галоп и остави Бартел да диша праха от копитата му. Ухили се доволно, щом дочу тропота на конски копита зад гърба си. Проклето малодушно копеле! Достатъчно беше Морган да намигне, за да се подмокри в гащичките. Е, скоро щеше да му покаже какво означава истински мъж. Веднага щом се върнеха в лагера, щеше да постави Морган на мястото му. А после щеше…
Внезапно Търнър дръпна поводите на коня и го закова на място. В далечината, право към тях се носеше впрегнат фургон и вдигаше прашна диря след себе си. Търнър се обърна към Бартел, който едва сега го бе застигнал.
— Защо спря, Търнър? И слепец би могъл да забележи, че стадото е тръгнало на север.
Търнър изсумтя пренебрежително.
— И слепец би могъл да види, че това е пътнически фургон. Чудя се само какво ще прави пътническа кола по индианските земи.
— Не знам и хич не ме е грижа.
— А би трябвало. По тези земи няма бели заселници.
— Откъде знаеш, че са бели заселници? А дори и да са, сигурно просто минават оттук.
— Може, но ние пък можем да кажем на Морган. А като ни попита кой е бил в колата, ще му кажем, че сигурно са били нови заселници… или пък не са.
Бартел се вгледа напрегнато в приближаващата кола.
— Кой ли може да е?
— Ще ги изчакаме да приближат и ще видим.
— Нямаме време!
— Ти може и да нямаш, но аз отивам да видя!
С тези думи Търнър решително пришпори коня си напред. И както бе виждал Морган да прави в такива случаи, нагласи любезна усмивка на устата си. Не пропусна също да си отбележи наум, че на индианска територия законите не важат и че на този фургон би могло да има нещо ценно. Малко пари в повече никога не бяха излишни…
С такива мисли наум, Търнър наближи фургона с доволна усмивка.
— Някой идва по пътя към нас.
Частити напрегна очите си, за да различи приближаващите ездачи. Виждаше един кон… или не, два. Тя погледна припряно към Рийд и замръзна, като го видя да посяга под седалката и да вади оттам револвер. Той го постави на седалката до себе си, така че да не се вижда отвън, а зачака с напрегнато изражение.