Кончита остана загледана след тях, докато се изгубиха от погледа й. Тя се запъти бавно към кухнята, а в мислите й настойчиво се повтаряше тъжен напев.
Мъртви мечти.
Горчиви сълзи.
И реки от кръв.
9
Частити разкърши скованата си снага и пристъпи към фургона, където Рийд разпрягаше конете. Преди минути бяха спрели да си починат — първата им спирка, откакто бяха срещнали непознатите мъже. Доволна, че най-после има възможност да повърви, тя погледна небето. За миг й се стори забавна мисълта, че е свикнала да преценява по слънцето кое време на деня е, както правеше Рийд. Вече бе напълно привикнала с всичко онова, което й се струваше твърде старомодно преди дни, когато все още изпитваше съмнения, оставяйки цивилизования Изток зад гърба си.
Сега обаче беше съвсем друг човек. Бледата жена със скромни дрехи, строга прическа и очила, която се бе качила на влака за Колдуел, Канзас Сити, преди няколко седмици, вече не съществуваше. Дълго налаганото й строго благоприличие и дисциплина, сега бяха изместени от други черти на нейната външност и характер.
Частити се усмихна при тази мисъл. Не, това не бяха нови черти на нейната натура. Те просто бяха лежали под повърхността, потискани от мъчителните спомени и страха, които вече бяха заровени, за да почиват в мир. Сега й оставаше само надеждата. Рийд й бе помогнал да се преобрази така. Неговото присъствие и силата на емоциите, които бе разпалил в нея, я бяха накарали да разтвори сърцето и съзнанието си.
Потънала в мисли, Частити отново погледна към небето. Наближаваше пладне. Рийд бе пришпорил бясно конете след срещата им с двамата непознати рано сутринта. Тревожеше я едва потисканото напрежение, което долавяше у него. Знаеше, че той не вярва двамата мъже да са онези, за които се представяха. Кой знае защо, тя също не им бе повярвала. Имаше нещо в начина, по който я гледаха, от което кожата й настръхваше. Частити подозираше, че Рийд ще спира все по-рядко, докато не стигнеха до мисията. Тази мисъл я изпълваше с противоречиви емоции.
Внезапно доловила нечие присъствие зад гърба си, Частити рязко се извърна и се стъписа при вида на приведения индианец, наполовина прикрит зад храстите. Прикована под пронизващия му поглед, тя нямаше сили нито да извика, нито да се помръдне. С разтуптяно сърце, Частити преглътна мъчително и едва намери сили да се извърне към фургона.
— Рийд!
Той я погледна и след миг се озова до нея.
— Какво има, Частити?
— Видях индианец…
Тя погледна панически към храстите, където преди миг бе зърнала непознатия. Очите й се разшириха от изумление.
— Вече го няма!
— Видяла си индианец в храстите?
— Да. — Частити дори не осъзнаваше, че трепери. — Беше ей там, в храстите. Не каза нищо. Само ме гледаше.
Тя остана скована от ужас, докато Рийд претърсваше храсталака. След минути той се върна при нея и й каза, свъсил вежди:
— Тръгнал си е. Няма смисъл да се опитвам да го догоня. Не се притеснявай, Частити. Индианските племена не са създавали проблеми от години.
Тя кимна припряно.
— Сигурно.
— Все пак мисля, че ще е най-добре да тръгваме. Колкото по-скоро стигнем до мисията, толкова по-добре. — Рийд замълча и се вторачи в разтрепераната й фигурка. В погледа му Частити видя загриженост, съжаление и цяла буря от емоции, които не можеше да назове. — Съжалявам, Частити — прошепна той. — Не трябваше да те вземам със себе си.
— Моля те, Рийд, не говори така.
— Частити, само да можех…
Внезапно думите му замряха. Рийд стисна зъби и отстъпи крачка назад.
— Трябва да вървим.
Доловила напрежението в гласа му, Частити се огледа припряно и го последва, без да каже и дума.
Частити, само да можех…
Недовършеното изречение все още отекваше в съзнанието му.
Ако можех да върна времето назад и да започнем всичко отначало. Ако можех да изтрия образа на Джени от съзнанието си. Ако можех да повярвам, че няма да те изгубя…
Отново бяха на пътя и конете теглеха фургона с уверена крачка. Частити седеше плътно до него, а топлината на крака й, притиснат към неговия, притъпяваше болката от раната в бедрото му, която все още не беше зараснала напълно. Дори за това я беше излъгал. Не се беше опитал да предотврати битка на живот и смърт, а сам я беше предизвикал с простичките думи: „В името на закона!“.
Но бе допуснал да прояви небрежност. Бе нахлул в дупката на Маккой с мисълта, че партньорът му е заминал за града. И тази грешка едва не му костваше живота.