Частити се озърташе припряно из вагона в търсене на приятелско лице, съпричастен поглед, загрижена дума. Отчаяна от липсата на всякакво съчувствие, тя дори не осъзна, че едра сълза се търкулна по бузата й, докато една нежна длан не я избърса. Тя се обърна рязко, стъписана да види, че свещеникът внезапно се е събудил и сякаш иска да приближи към нея. Зачервеното му лице беше изопнато от тревога, когато прошепна:
— Недей, скъпа, моля те, не плачи.
Безмълвна, тя бе почувствала странен трепет в стомаха си, докато мазолестите му пръсти проследяваха извивката на лицето й. Устните му бяха само на сантиметри от нейните, когато прошепна задавено:
— Красива си дори когато плачеш, Джени.
Джени…
Пронизан от пристъп на болка, той продължи още по-пламенно отпреди:
— Само да знаеш колко ми липсваше! Никога няма да се разделим отново. Обещавам. Ще бъдеш…
— Седалия! Следваща спирка — Седалия!
Той отскочи назад, когато се разнесе гласът на кондуктора, и се огледа слисано наоколо. Частити забеляза объркването му, когато я погледна за кратко. Сякаш понечи да каже нещо, когато спирачките на влака изскърцаха и от тъмнината изплува оскъдно осветена гара. Частити го гледаше напрегнато, докато той се изправяше неуверено на крака и посягаше към шапката и чантата на закачалката над главата си.
Кондукторът го хвана за ръката, когато се олюля.
— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, отче?
— Сигурен съм.
Частити седеше на ръбчето на седалката си, докато двамата мъже се отдалечаваха към платформата. Тя сдържа дъха си, когато кондукторът отпусна ръката на свещеника и той се олюля на краката си. Едва си пое дъх, като го видя да накуцва мъчително към улицата.
— Качвайте се! — отекна познатият призив, последван от оглушителната свирка на локомотива, но Частити не съумяваше да откъсне поглед от свещеника, който куцукаше бавно през перона.
— Следваща спирка — Канзас Сити!
Влакът подскочи напред в същия момент, в който свещеникът се препъна за първи път. Частити се изправи и проследи с поглед как той потърси опора в дървената колона наблизо. А когато свещеникът се отпусна на колене, тя вече тичаше към вратата на вагона.
Скочила в миг на перона, Частити се втурна към прегърбената фигурка на свещеника и пъхна рамо под отпуснатата му ръка, за да го повдигне. Само за секунда замаяният му поглед се срещна с нейния, а влакът вече се отдалечаваше от гарата с последна пронизителна свирка.
Частити рязко се извърна по посока на звука и извика с всички сили:
— Чакайте!
Но влакът продължи да се отдалечава, а тя се чувстваше съвсем безпомощна, докато неистово крещеше:
— Куфарите ми! Почакайте!
Свещеникът се отпусна на ръката й. Разкъсвана между гнева и отчаянието, тя вторачи поглед в него и извиси глас:
— Не мислиш ли, че е крайно време поне да ми кажеш името си? И не ми казвай, че не е моя работа!
Сини очи като ледени късчета… и тишина.
Частити се сепна и се върна към настоящето. Пое си дълбоко дъх и невярващо огледа улицата около себе си. Деветнайсетгодишна, консервативно възпитана и отгледана от неомъжените си лели, които ненавиждаха „Дивия Запад“, сега се намираше в непознат град в Мисури, имаше само дрехите на гърба си и доброто й име беше завинаги опетнено от налудничавото усилие да помогне на един болен, груб и арогантен свещеник, който на всичкото отгоре не желаеше помощта й!
Как можа да й се случи всичко това!
Частити пое дълбоко дъх и вирна гордо брадичка. Както и да беше станало, лелите й вече ги нямаше на този свят. Трябваше сама да се оправя.
Тя потисна мрачните мисли и прекрачи прага на магазина.
Благодарна да види, че е единственият клиент в момента, Частити пристъпи към щанда, където я очакваше закръглен, започнал за оплешивява търговец. Тя се скова. Не проумяваше как би могла да изреди аксесоарите от интимното дамско бельо, които трябваше да си купи, пред този човек.
— Трябва да си купя някои неща и мисля, че вие бихте могъл да ми помогнете.
Продавачът оголи зъби в многозначителна усмивка.
— Нима? Какво да бъде, скъпа?
Частити вътрешно потръпна от не особено добронамерения му тон. Всички мъже на Запад ли бяха грубияни?
— Пристигнах с влака снощи, но багажът ми остана на него — отвърна му хладно тя. — Трябва да си купя дрехи и някои неща от първа необходимост.