— А ти откъде би могъл да знаеш всичко това? — промълви като насън Частити. — Той не те познава.
— По улиците на всички големи градове на Запад са разлепени негови снимки. Властите го издирват.
— Снимки…
— В Тексас го търсят за кражби на добитък… и за убийство.
— Убийство! — Частити притвори очи. Когато след миг го погледна отново, тялото й видимо трепереше. — Не, не ти вярвам. Сгрешил си. За теб тези земи са също толкова непознати, колкото и за мен! Онзи Морган, за който ми говориш, трябва да е някой друг, който просто прилича на мистър Джеферсън.
— Чуй ме, Частити! — Рийд разтърси раменете й потърси погледа й. — Не съм сгрешил. Това е Морган, няма никакво съмнение. Сигурен съм, защото от години съм по следите му!
— По следите му? — Очите й се разшириха от недоумение. И сякаш внезапно проумяла, Частити пророни: — Мистър Джеферсън не е мистър Джеферсън. Той е Уил Морган. — Тя повдигна смело брадичка, а гласът й потрепваше, когато го запита: — Това означава ли, че ти също не си Рийд Фарел? Кой си ти, Рийд?
— Частити, моля те…
— Ти не си свещеник, нали, Рийд?
Рийд се взираше напрегнато в очите й.
— Не, не съм.
— Кой си ти? Какъв си?
Рийд почувства надигащата се в тялото й истерия.
— Не се страхувай от мен, Частити, моля те — прошепна отчаяно той. — Името ми е Рийд Фарел, точно както ти казах.
— Човек на закона ли си? Това ли е?
— Не.
— Какъв си тогава?
Рийд стисна отчаяно раменете й.
— Аз съм ловец на глави.
Ръцете му доловиха тръпката, която премина по тялото й. Опита се да я привлече към себе си, но тя се бореше ожесточено.
— Махни ръцете си от мен! Пусни ме! — извика неистово тя.
Рийд я отпусна и прошепна:
— Нямаме време, Частити. Каквото и да си мислиш за мен, трябва да вървим. Трябва да се махнем оттук. Не сме в безопасност.
Частити се отдръпна смълчана от него, а внезапно скованите и рамене видимо потрепваха.
— Трябваше да се досетя. Раната на крака ти… не са те ранили, докато си се опитвал да предотвратиш престрелка, нали?
— Не.
— Ти си участвал в битката. Другият оцеля ли?
— Не.
— О, господи…
Рийд посегна да я докосне.
— Не! — Гърдите й се повдигаха учестено. — Онзи мъж… мистър Дженкинс… не беше служител на правителството, нали?
— Не. Донесе ми карта на местността. Скривалището на Морган е недалече оттук.
— Значи затова си дошъл.
— Да.
— Всичко, което ми каза за себе си, е било лъжа. Не те очакват в мисията. Ти не си свещеник. Не те е грижа за децата на индианците или колко много им трябва учител. — Частити се разсмя истерично. — Всичко е било измислица!
Рийд не й отговори.
— Излъга ме за всичко, нали! — В гласа й се долавяше горчива нотка.
— Да.
— Защо?
— В индианската мисия очакват да пристигнат свещеник и неговата съпруга.
Частити премигна.
— И ти реши да им дадеш онова, което са очаквали. А аз съм ти била под ръка… и достатъчно наивна, за да повярвам на всичко, което ми кажеш. — Частити докосна челото си с разтреперана ръка.
Рийд се огледа безмълвно наоколо. Вечерният сумрак се спускаше над притихналата земя.
— Сега нямаме време за това, Частити. Трябва да се махнем оттук. Трябва да стигнем до мисията колкото е възможно по-скоро. Там ще бъдеш в безопасност.
— Преди не те е било грижа дали съм в безопасност.
— Лъжеш се. Но сега ситуацията се промени. Не знаех, че си срещнала Морган. Не очаквах, че той ще те търси. И не знаех, че той…
— Че той ме желае? — Частити си пое накъсано въздух. — Кой си ти в действителност, Рийд? И дали в момента ми казваш истината? Вече не знам кое е истина и кое лъжа. И когато се любехме ли се преструваше?
— Не.
— През цялото време си ми се надсмивал.
— Не!
Той посегна към нея, но Частити се отдръпна.
— Не ме докосвай!
Болката в очите й го потресе. Той отново посегна към нея, но се оказа неподготвен, когато мъничката й длан внезапно се издигна във въздуха и се стовари върху лицето му с всички сили.
Замаян за миг, Рийд видя неподправения ужас, който премина по лицето й. Тя рязко се обърна и скочи на земята. Измина дълъг миг, преди той да се осъзнае и да я последва. Но силуетът й вече изчезваше в сенките.
— Частити! Не бягай от мен, моля те!
Гласът на Рийд отекваше след нея в тъмнината. Дочуваше тежките му стъпки, които все повече я приближаваха, и още по-сляпо се втурна през гъстите сенки по осеяната с накапали листа земя.
Нощта все повече притъмняваше. Тъмнината не й беше враг, но не можеше да бъде сигурна и дали й е съюзник. Вече нямаше истини. Всичко бе лъжа. Рийд й беше казал, че има нужда от нея, а се бе оказало лъжа. Всяка мила дума, всеки шепот в мрака, всеки поглед и всяко докосване… всичко беше лъжа!