Частити ускори крачка. Поемаше си дъх с резки, задавени хрипове. Дочу приглушен стон и бавно осъзна, че се е изтръгнал от собствените й устни. Не, нямаше да плаче! Може да беше глупачка… може да беше наивна, но не беше толкова слаба, че да плаче. Нямаше нужда от Рийд! Нямаше нужда от никого! Щеше сама да се върне към истинския живот и цивилизацията, и там да продължи, както си бе запланувала. Скоро щеше да забрави, че някога е преживяла целия този кошмар!
Тежките стъпки зад гърба й се приближаваха. Частити се обърна да погледне назад.
Не видя стръмния склон пред себе си, докато не беше вече твърде късно, и се затъркаля надолу като неуправляема детска играчка, а главата й се удряше във всеки изпречил се пред нея камък.
Рийд се спря за миг и се огледа. Гърдите му тежко се повдигаха и спускаха. Раната на бедрото му пулсираше. Вслуша се в мрака. Забързаните стъпки на Частити пред него бяха стихнали. Напрегна погледа си в сенките на мрака, но не долови никакво движение. Обхванат от внезапна тревога, Рийд извика с всички сили:
— Частити, къде си?
Тишина.
— Отговори ми, Частити! Не се бой от мен, моля те!
Тишината се проточваше неумолимо.
Нещо не беше наред. Частити не се криеше умишлено. Тя никога не би го направила. Нещо се беше случило.
Изведнъж му хрумна, че беше тръгнал от фургона без револвера си и изруга наум. После продължи да пристъпва предпазливо напред.
— Частити, къде си?
Пътеката рязко се снишаваше. Веднага щом видя стръмния склон, Рийд се досети какво трябваше да се е случило.
— Частити, добре ли си? — извика той.
Никой не му отговори. Рийд започна да се спуска опипом по склона. Спъваше се и залиташе, а възелът в гърлото му се стягаше с всеки изминал миг. Отново се огледа и извика името й, щом стигна дъното на склона.
Дочу сподавено ридание и замръзна. След миг отново дочу приглушен глас и видя Частити. Лежеше на няколко ярда от него. Опита се да се изправи, щом Рийд стигна до нея.
Лицето й беше в сянка и изпърво не можа да я види ясно.
— Добре ли си, Частити? — Ръката му трепереше, докато отмяташе влажен кичур от лицето й.
— Ти ли си, Рийд? — Гласът й звучеше неестествен и дрезгав. — Ти ли си наистина?
Той я притегли в обятията си, а в следващия миг вече я целуваше жадно и ненаситно. Целуваше я и й повтаряше с всички възможни думи, че я обича, че винаги ще е до нея, когато тя има нужда от него, че за него тя е всичко на този свят и че никога няма да я остави да си отиде.
Но Частити не му отговаряше. Рийд се отдръпна предпазливо.
— Какво има, Частити?
— Главата ме боли.
Страх скова тялото и гласа му.
— Можеш ли да се изправиш?
Помогна й да се изправи на крака. Коленете й обаче поддадоха и Рийд я взе на ръце.
— Не можеш да ме носиш — прошепна уморено тя.
— Напротив, мога.
Главата й натежаваше сънено на гърдите му, когато най-сетне се добраха до колата. Качи я във фургона и внимателно я положи на земята. Запали лампата и навлажни чисто парче плат, за да избърше праха от лицето й. Кожата й беше насинена и раздрана, но в неговите очи Частити никога не беше изглеждала по-красива.
Рийд обгърна бузите й в дланите си и прошепна:
— Обичам те, Частити.
За миг насълзените й очи задържаха погледа му. Гласът й беше накъсан, когато му отговори:
— Наистина ли… или е поредната лъжа?
С едно движение Рийд свали свещеническата якичка от врата си и я захвърли на пода.
— Вече можеш да ми вярваш, Частити. Искам също да знаеш, че никога не съм те лъгал, докато съм те държал в ръцете си.
Частити не му отговори. Вместо това се опита да се изправи.
— Какво правиш?
— Нали ми каза, че трябва да пътуваме и през нощта? Че тук не било безопасно?
— Така е. — Рийд неволно се усмихна. — Но не сега. Искам още малко да те подържа в ръцете си.
Частити се отпусна на гърдите му, а той не спираше да я притиска в прегръдките си, докато тялото й не се успокои.
Мъждивото пламъче на лампата потрепна, когато Рийд отново прошепна в косите й:
— Обичам те, Частити. — Думите излязоха от устата му толкова естествено, колкото дъждът се откъсва от небето. — Обичам те.
Зората вече протягаше дантелени пръсти през нощното небе, когато Морган се събуди. Още замаян от съня, той огледа спалнята. Смръщи вежди при вида на разхвърляните дрехи, седла и струпаните вещи на Кончита, пръснати в хаос из стаята. Хрумна му, че трябва да се погрижи Кончита да изнесе нещата си и да почисти стаята от всички следи за присъствието й. Частити беше родена дама. Едва ли щеше да приеме мисълта, че предшественицата й е долна уличница като Кончита.