Морган бавно приседна в леглото си. Откакто се бяха отдалечили от фургона, нещата не се развиваха по вкуса му. Търнър ги бе отвел до мястото, където бяха нощували говедата. Наблизо намериха онова, което беше останало от стадото, и го докараха обратно в лагера. Хората му шумно протестираха, щом им заяви, че ще започнат да ги жигосват веднага. Работиха до залез слънце.
Когато се върнаха в къщата, Кончита беше непривично мълчалива. Тя не направи опит да го последва в спалнята му, когато се оттегли за през нощта, и Морган най-после проумя, че поне част от онова, което му бе казал Уолкър, е самата истина. Кончита наистина беше по-умна, отколкото я беше смятал. Явно бе проумяла, че между тях всичко е свършило, и че няма нужда да се опитва да го разубеждава. И двамата с Уолкър отчасти се оказаха прави за нея. Кончита беше умна и безспорно беше уличница. Знаеше къде й е мястото, кога да действа и кога да се предаде. Що се отнасяше до нейните гозби… при тази мисъл Морган си спомни белите, нежни ръце на Частити. Съмняваше се да я бива за домакинска работа, но тези гладки ръце несъмнено можеха да вършат чудеса на други места.
Внезапно Морган се изправи. Съседната стая тънеше в тишина. Все още беше твърде рано. Кончита още не беше заела мястото си до огнището. Мъжете едва ли щяха да се зарадват, ако ги накараше да се захванат за работа, преди да са закусили, но щяха да се подчинят. Едва ли биха се осмелили да роптаят, защото знаеха, че не бива да му се противопоставят, особено когато твърдо си е наумил нещо.
Морган се ухили по хлапашки. Този път си беше наумил нещо твърде специално. Щеше да направи всичко възможно, за да продаде досадното стадо колкото е възможно по-скоро, да плати на хората си и да отведе Частити със себе си, за да прекарат заедно остатъка от живота си. Щеше да я заведе, където пожелаеше. Онзи нещастник, съпругът й, едва ли й беше показал кой знае какво от живота, но той щеше да й осигури само най-доброто. Щеше да стои неотлъчно до нея и да й угажда, докато не станеше изцяло негова.
Е, добре, Частити несъмнено беше истинска дама. Сигурно щеше да му е нужно време, за да я привърже към себе си, но той нито за миг не се съмняваше, че тя си заслужава усилието. Сега почти долавяше вкуса на меките й устни, почти можеше да почувства гладката й кожа, притисната към неговата. И почти дочуваше гласа й да шепне неговото име, докато нахлува дълбоко в нея.
О, да, Частити несъмнено си струваше усилието, но проклет да беше, ако чакаше и минутка повече, отколкото е нужно, за да я притежава.
Погълнат от горещи мисли, Морган се облече набързо и излезе във външната стая. Всички спяха кротко в леглата си.
— Ставайте, мързеливци! — извика той. — Тази сутрин ще работим по-отрано. Онзи търговец в Седалия няма да ни чака цяла вечност, а господ ми е свидетел, че имаме доста работа.
Мъжете се размърдаха неохотно, а Морган пристъпи към огнището, доволен да намери там готова каничка с кафе. Кончита вече изваждаше първото плато с бисквити от огъня. Кучката явно вече знаеше къде й е мястото. Е, добре, сигурно даже щеше да му липсва мъничко.
Морган отпиваше спокойно от кафето си, докато хората му сънливо се измъкваха от леглата си.
Рийд се раздвижи. Ръката му импулсивно се сви около топлите рамене на жената, която спеше, притисната към него. Вдиша аромата на косите й. Помилва меката й плът.
И рязко се събуди!
Рийд се вгледа в свежата дневна светлина, която се процеждаше през пролуките в брезента. Не можеше да повярва, че си е позволи да проспи цялата нощ. Погледна към Частити, която спеше безшумно край него, и изруга наум. Синината на бузата й бе потъмняла, а на челото й бе излязла безформена цицина. Блузата и полата й бяха прашни от снощното падане, а в огнените й коси се бяха оплели мъртви листа. Рийд мислено си припомни обзелият го смъртен ужас, когато я бе видял да изчезва в нощта, и залялата го минути по-късно вълна на облекчение, щом я видя отново. А когато се върнаха във фургона, я бе притиснал в обятията си и зачакал страхът й да отмине.
Клепачите й потрепнаха и Рийд сдържа дъха си. Частити отвори бавно очи. Бяха ясни и спокойни. Тя понечи да се раздвижи, но внезапно простена от болка и посегна да докосне челото си.
— Какво има, Частити?
— Ужасно ме боли главата.
Рийд се намръщи. Частити се бе наранила по негова вина. Беше се поддал на гнева си, след като видя как самоотвержено Частити защитава Морган. Беше избълвал истината на един дъх, а тя се изплаши и избяга от него.
— Съжалявам, Частити. — Той се насили да се усмихне. — Имаш цицина на челото си. Главата сигурно ще те боли известно време.