Погледът й се стрелна към струйката светлина, която се процеждаше измежду платната на брезента.
— Сутрин е.
— Знам.
— Нали каза, че се налагало да пътуваме и през нощта?
— Да.
Частити си пое накъсано глътка въздух.
— Тогава ще е най-добре да тръгваме.
— Не, още не. Първо искам да ти кажа нещо.
Рийд млъкна, внезапно обзет от неувереност. През изминалата нощ й беше казал всичко, но все още съзираше искрици на съмнение в очите й. Трябваше напълно да разсее колебанията й.
От учестеното тупкане на сърцето му и силата на емоциите, които го заляха, гласът му беше дрезгав и приглушен, когато най-после заговори:
— Никога не съм искал да те мамя, Частити. Но ето че го направих, а сега ти не си сигурна дали можеш да ми вярваш. Предполагам, че сам си го заслужих. Но сега ти давам честната си дума, че никога повече няма да те излъжа, без значение колко тежка може да е истината. Част от тази истина е, че трябва да се доберем до мисията колкото е възможно по-скоро.
— Далече ли е тя?
— Не, не мисля. Би трябвало да стигнем преди залез слънце.
— И какво ще правиш след това?
— Първо ще се уверя, че си в безопасност, а после ще се върна да намеря Морган.
— Не можеш да направиш това! — Частити потръпна. — Обграден е от твърде много хора!
— Частити, моля те, чуй ме! — Онова, което трябваше да й каже, беше по-тежко от всичко, което някога бе изричал. — Не мога да променя миналото, нито причините, които ме доведоха тук. — прошепна той. — Кълна се, че ако можех, бих променил всичко това. Единственото нещо, което не бих променил, е това, че те обичам.
— Рийд…
Той се отдръпна и приклекна до нея. Издърпа одеялото и го нагласи плътно на гърдите й.
— Още е рано, а теб те боли главата. Почини си още малко. — Простичките думи извираха право от сърцето му. — Обичам те, Частити.
Блестящи съзвездия от зелени искрици танцуваха в очите й, когато влажният й поглед срещна неговия. В гласа й се прокрадваше тревога:
— Не искам да ти се случи нищо лошо, Рийд.
— Поспи още малко, Частити. Когато се събудиш, ще се почувстваш по-добре. А аз ще бъда тук.
За миг Рийд притисна устните й със своите. Устните й бяха топли и меки, но той си наложи да се отдръпне. Минути по-късно, застанал вече до фургона, той вторачи поглед в ясното утринно небе. Частити не беше казала, че го обича. Беше казала, че не иска да му се случи нищо лошо. Искаше му се да може да й обещае, че нищо страшно не му предстои. Искаше му се да я увери, че лесно ще залови Морган и всичко ще бъде наред.
Но вече й бе обещал да й казва само истината.
А истината понякога беше болезнена.
По дяволите, беше толкова горещо!
Морган вдигна поглед към ясното, синьо небе и шумно изруга. Той погледна нажежените железа в огъня, после и разтревожените животни в кошарата, които чакаха реда си. Работеха от изгрев слънце. Мъжете отдавна роптаеха и той отлично знаеше, че ако не стоеше над главите им, щяха да спрат още преди часове.
Стомахът му отдавна се обаждаше. Наближаваше пладне и беше гладен. Вече повече от час ароматът от гозбите на Кончита дразнеше обонянието на хората му. Но каквито и звуци да издаваше стомахът му, мислите на Морган бяха далече от вкусната храна и удобната постеля.
Беше му писнало от всичко това! Нещата се развиваха твърде бавно. А той не беше свикнал да чака. Онова, което си беше наумил, го разяждаше все по-мъчително с всяка изминала минута.
Ръката му се сви импулсивно около нажеженото желязо, щом усмивката на Частити отново изплува в съзнанието му. Топлината й бе разпалила огън в слабините му, който го поглъщаше. Всъщност, защо беше решил, че трябва да изчака, докато стигнат до мисията, преди да изиграе своя ход? Един случаен инцидент на пътя би могъл лесно да се уреди, ако вземеше нужните предпазни мерки. А после неочаквано щеше да се притече на помощ на опечалената вдовица, щом злощастният й съпруг предадеше богу дух. Знаеше какво да й каже. Частити щеше да се облегне на него и да разчита изцяло на неговата подкрепа. А той пък щеше да я доведе в дома си, за да се съвземе тя от скръбта, и да я направи още по-зависима от себе си.
И после щеше да я утеши. Тялото му се сви болезнено при мисълта за тази утеха.
Внезапно взел своето решение, Морган захвърли желязото обратно в огъня. Мъжете го изгледаха удивено.
— Достатъчно работа свършихме за днес. Гледайте да затворите добре кошарите, преди да отидете да обядвате.
Без да обръща внимание на слисаните им погледи, Морган се отправи към къщата. Тъкмо си наливаше вода за миене, когато на прага застана Кончита.