— И кой тогава би трябвало да раздава заповедите? Ти ли?
— От какво се боиш, Уолкър?
— Не ме е страх от нищо!
— Твърдиш, че Морган не е толкова глупав, да убие свещеника и да настрои всички по тия земи срещу нас, така ли?
— Точно така!
— Щом си толкова сигурен, значи няма какво да губиш. Ако доведе жената със себе си, ще обсъдим заедно по-нататъшните си планове. Ако ли пък не, повече няма да чуете каквото и да било от мен.
Уолкър не му отговори. Търнър огледа изпитателно лицата на мъжете около себе си.
— Какво ще кажете, момчета? Ще чакате ли Морган да ни убие всичките?
Най-после Симънс заговори колебливо:
— Ако Морган се върне сам, всичко продължава постарому, така ли?
— Точно така.
— И няма да правим нищо, без всички да сме дали съгласието си?
— Точно така.
Тишината се проточи. Търнър за пореден път огледа израженията на мъжете около масата. Накрая всички кимнаха в знак на съгласие и устните му се разтеглиха в доволна усмивка.
— А сега да похапнем.
Търнър сгъна поредния къс тортила и го напъха в устата си. После задъвка съсредоточено, без да обръща внимание на напрегнатата тишина около себе си, и посегна за още едно парче, преди да е преглътнал предишното.
— По дяволите, това е истински вкусно! Може пък и да задържа Кончита до огнището. Тя поне умее да готви.
— Рибата още е в морето, Търнър, а ти вече слагаш тигана.
Уолкър изсумтя с нескрито чувство на превъзходство.
— На твое място щях да внимавам какво приказвам, Уолкър. Скоро ще изпълняваш моите заповеди.
Минути след това Търнър само изсумтя презрително, когато Кончита се върна в стаята. Почти незабележима за тях, както винаги, тя мълчаливо допълни чашите им с кафе, докато се хранеха.
Фургонът се полюшваше ритмично по пътя, когато Частити най-после се пробуди. Тя присви очи срещу ярката светлина, която се процеждаше през процепа в брезента. Още замаяна от съня, дочу трескавите стонове на двете й болни сестри, които лежаха до нея. Чу и гласа на баща си, приглушен и пълен със загриженост. Сърцето й подскочи от вълнение, а ръката й се стрелна към челото й. Гласовете мигом избледняха, щом докосна болезнената цицина на главата си.
Съзнанието й се проясни. Опасността беше останала в миналото. Сега беше на индианска територия. Рийд не беше всъщност Рийд. Беше ловец на глави. Мистър Джеферсън не беше мистър Джеферсън. Беше крадец на добитък и хладнокръвен убиец. И сега не пътуваше към мисията, за да помогне на индианските дечурлига. Не, вървяха към своята гибел.
Частити бавно се изправи и приседна. Пулсиращата болка в главата, с която се беше събудила по-рано, сега бе някак притъпена. Драскотините по бузата й обаче я щипеха, а дрехите й бяха мръсни. И докато седеше на сламената си постеля, скована и замаяна, си спомни и нещо друго. След като падна по склона, Рийд я бе донесъл до фургона. Беше измил лицето й и се бе погрижил за раните й, а очите му бяха пълни със загриженост. И през цялата нощ я беше притискал покровителствено към себе си.
Беше й казал, че я обича.
Да, сега ясно си спомняше развълнувания му глас и топлите думи, които й причиняваха само болка и чувство на безсилие. Трябваше ли да му вярва? Дали думите бяха достатъчни? Частити си спомни също, че невероятно сините му очи не изпускаха нейните, докато на един дъх й заявяваше, че ще я остави в мисията, за да се върне за Морган.
Тази мисъл внезапно й се стори много повече, отколкото можеше да понесе. Частити затвори очи и си наложи да я изхвърли от съзнанието си. Настоящето й предоставяше мъчителни препятствия. Трябваше да се подготви за тях, за да не се наложи Рийд сам да се изправи срещу тях.
Частити съблече прашните си дрехи и посегна към торбата си. Извади отвътре синята си рокля и неволно простена, когато видя отражението си в огледалото. Дясната част на лицето й беше надрана и подпухнала. На челото й имаше тъмна, грозна подутина. Очите й бяха обградени от тъмни кръгове, а в косите й се бяха заплели сухи листа. Спомни си мислите, които я бяха навестили предния ден. Тя наистина не беше вече същата жена, която се качи на влака преди седмици.
Болезнената ирония на съдбата никога не й се беше струвала по-ясна. Рийд всъщност не беше Рийд. Частити също не беше Частити. Двамата се бяха срещнали случайно и за няколко дни бяха претърпели пълна метаморфоза. И за двама им вече нямаше път за връщане назад.
Частити приглади роклята си и я намъкна през глава. Наложи си да преглътне болезнените чувства, почисти набързо косите си от късчетата листа и се насочи към капрата на фургона.