— Паднах. Беше тъмно и не видях, че има склон. Оказах се твърде непохватна, това е.
Морган, естествено, не повярва и на думичка от онова, което му каза. Добре познаваше онзи долен тип хора, които обичаха да причиняват физическа болка, скрити зад догмите на религията. Онова копеле, съпругът й, й бе сторил това от ревност. Но Морган лично щеше да се погрижи Фарел да си плати за това.
Той обаче си наложи да прикрие яда си и подхвърли:
— Е, радвам се да чуя, че няма нищо общо с индианците.
Частити се вцепени.
— С индианците ли? — Тя погледна объркано Фарел. — Онзи индианец, който видях в храстите онази вечер… нали не искаш да кажеш…
— Нали ти казах да не се притесняваш за него, Частити. Ако е искал да ни причинява проблеми, вече щеше да го е сторил. — Фарел отново се обърна към Морган. — Не чухме индианците да са причинявали някакви проблеми, когато слязохме в Бакстър Спрингс.
— Защото още никой не е знаел.
— За какви проблеми говорите, мистър Джеферсън?
— Обичайните. Индианците обичат да гърмят, като подпийнат. Заради тях изгубих част от стадото си тази нощ.
— Все пак това е индианска територия.
— Така е. — Морган не се предаваше лесно. — Но както ви казах, ние с тях имаме договорка. — Лицето му не издаваше нищо от напрежението, което го разяждаше в момента. — Струва ми се, че ще е добре да се отбиете до дома ми за през нощта, докато нещата в мисията се поуспокоят. При мен ще сте в безопасност. Бихте могли да тръгнете на сутринта, а може и да пратя някой от хората ми да ви придружи.
— Няма да е необходимо.
— Ако главите на онези юнаци не са се прояснили, едва ли ще чакат да видят дали сте свещеник или не. — Той погледна директно към Частити. — Тревожа се за вашата безопасност, мадам.
— Не мисля, че сме в опасност.
Морган огледа изпитателно изражението на Фарел. Нещастникът не смяташе да му позволи току-така да се навърта около жена му.
— Сигурно разчитате на господ да ви преведе през опасностите — отвърна той. — Но ми се струва, че би било разумно да вземете и някои предпазни мерки.
— Ще се оправим.
Морган вдигна глава и погледна слънцето в безоблачното небе.
— Време е да се връщам при хората си. Ако все лак промените решението си, просто свърнете от пътя и ще бъдете добре дошли.
Усмивката на Фарел не беше никак убедителна, докато отвръщаше:
— Ще го имаме предвид.
Морган докосна периферията на шапката си и кимна към Частити.
— Вие още сте най-красивата жена, която някога съм виждал.
— Благодаря ви, мистър Джеферсън.
— И двамата сме ви благодарни, мистър Джеферсън. — Гласът на Фарел стържеше като лед. — А сега ще трябва да се сбогуваме.
Морган хвърли още един поглед към насиненото лице на Частити и обърна коня си. Отдалечи се от тях, без да се обръща назад.
Той спря коня си на известно разстояние от тях и се опита да прецени трезво ситуацията. Миналата нощ някакъв индианец се беше навъртал около лагера им. Всичко се развиваше прекрасно. Това само придаваше допълнително убедителност на плана, който беше замислил.
Морган отново погледна небето. След няколко часа щеше да се стъмни. Имаше достатъчно време.
— Той се връща.
По дървения под на стаята затрополиха тежки ботуши, когато Симънс и Бартел се скупчиха край Уолкър до прозореца.
Търнър веднага ги последва. Устните на Уолкър се извиха в победоносна усмивка, щом Търнър надзърна през прозореца.
— Сам е. Нали ти казах, че ще се върне сам? — Уолкър се изсмя доволно. — Беше толкова сигурен, че познаваш Морган по-добре от останалите, но сгреши. Може би най-после ще си затвориш устата веднъж завинаги, за да поживеем всички на спокойствие!
Търнър обаче почти не го слушаше. Беше изпяло погълнат от напрегнатата фигура на ездача, който приближаваше.
— Препуска като обезумял.
— Писна ми да повтаряш, че Морган е луд! — Уолкър пристъпи заплашително към него. — Започвам да си мисля, че е редно да му кажа какви ги приказваш в негово отсъствие. Той ще те постави на мястото ти!
— Дръж си езика зад зъбите, Уолкър — озъби се Симънс. — Няма нужда да се уверяваме за пореден път дали Морган е добър стрелец.
— Не се притеснявай. Нищо няма да му кажа — изсумтя Уолкър и отстъпи към масата. — Нищо не те грози, Търнър.
— Грози ме същото, каквото и всички останали.
Няколко чифта очи се насочиха към двора, където Морган вече слизаше от седлото. Никой не издаде и звук, докато той прекоси разстоянието до входната врата с дълги, забързани крачки. После отвори със замах вратата и се закова на място, внезапно изправил се пред вторачените в него погледи.