— Si — отвърна Кончита, а сърцето й потръпна от болка при думите му. — Comprendo.
Кончита се отдръпна от него и присви устни, почувствала влагата на кръвта по лицето си. Тя отиде в другата стая и остави Морган, вторачен в неподвижното тяло на червенокосата. Наля си вода в каната и отми кръвта от лицето си. После плисна алената течност в легена. Взе късче плат и бутилка евтино уиски от бюфета и заедно с празната кана ги отнесе в спалнята.
Смутена от изпитателния поглед на Морган, който наблюдаваше внимателно всяко нейно движение, Кончита наля алкохол в каната и повдигна ръбчето на полата си, за да извади острия си нож от калъфа на бедрото си.
Морган свъси вежди.
— Нали не смяташ да използваш този мръсен нож?
— Ножът ми е остър. Реже лесно и надълбоко. — Тя пусна ножа в миришещата на спирт течност и го изгледа предизвикателно.
— По-бързо! Направи нещо, за бога!
Кончита бръкна в каната и извади ножа. Жената беше млада. Кожата й беше бяла и гладка, чертите на лицето й нежни и деликатни. Огнената й коса, на която Морган толкова се възхищаваше, се спускаше на гъсти къдрици около неподвижното й, бледо лице. Морган не я наричаше puta. И едва ли щеше да я изостави като ненужен парцал, както беше сторил с нея. Беше обсебен от мисълта да я притежава.
Кончита потопи плата в кехлибарената течност и избърса кръвта по повърхността на раната. Жената простена приглушено. Bueno. Поне това удоволствие можеше да си достави. Нямаше да направи нищо, за да притъпи болката.
Кончита замахна решително с острието.
Беше като да търсиш игла в купа сено.
Свъсил мрачно вежди, Уолкър яздеше покрай потъналия в мрак път. Морган и фургонът отдавна бяха се изгубили от погледа му в тъмнината. Отново го бяха оставили да върши мръсната работа на Морган. Уолкър предполагаше, че досега трябва да е свикнал с това, но една част от него все още се противеше. Знаеше също, че отдавна трябваше да е напуснал Морган и мръсната му банда. Но Морган беше умен — далеч по-умен от всеки, с който някога се беше сработвал. Обичайно предпочиташе да не размишлява над факта, че Морган е и по-опасен от всеки друг — освен когато той самият не се окажеше под прицела на гнева му.
В мислите му се прокрадна раздразнение. Досега бе отказвал да си го признае, но Търнър се оказа прав. Съпругата на свещеника наистина влудяваше Морган. Беше го проумял по време на безредната стрелба край фургона. Тогава всъщност разбра, че трябва да предприеме нещо, преди Морган да е отвел всички им в гроба. Никой не можеше да проследи пътя на всеки заблуден куршум… затова и Уолкър се беше възползвал от шанса си. Но куршумът му бе попаднал твърде високо в тялото й. Единствената му утеха в момента беше, че при това количество кръв, което бе изгубила, усилията на Морган да я отведе в лагера навярно щяха да се окажат напразни. Това щеше само да отложи неизбежното. Уолкър отдавна беше научил, че не бива да противоречи на шефа си, когато си е наумил нещо. За съжаление, Търнър не беше научил този урок.
Уолкър дръпна рязко поводите и конят се изправи на задните си крака. Той огледа нощното небе. Плътни облаци закриха луната и пътят пред него потъна в мрак. На Симънс не му беше допаднала идеята да използват коня му, за да пренесат безжизнения труп на Фарел. Приемаше го като лошо предзнаменование. Но не беше направил опит да се възпротиви. Знаеше, че това не би довело до нищо добро.
Уолкър присви очи и напрегна поглед в мрака. Безсмислено беше да търси повече. Вече няколко пъти се връщаше по познатия път, без да открие и следа от Фарел. Когато го простреляха, фургонът се движеше с такава скорост, че нямаше начин да прецени къде точно е паднал. Можеше да е навсякъде. Дори и цяла нощ да се луташе в тъмното, едва ли щеше да го открие.
Внезапен порив на вятъра раздвижи сенките по смълчания път. Конят на Уолкър явно се изплаши и едва не го хвърли на земята. Когато най-после успя да го овладее, Уолкър осъзна, че конят на Симънс също се е подплашил и е изчезнал в нощта.
Е, добре! Това вече му беше достатъчно. Не го интересуваше какво ще каже Морган. Връщаше се обратно в лагера.
Уолкър решително обърна коня си и го пришпори в мрака. Все някак щеше да се оправи с Морган. Знаеше как. А може би когато стигнеше до лагера, червенокосата вещица щеше вече да е мъртва и никой нямаше да го е грижа за трупа на Фарел.
Уолкър обмисли тази идея. Един ден Морган вероятно щеше дори да му е благодарен, че го е избавил от тази жена — ако изобщо някога узнаеше.
Тънките мустаци на Уолкър потръпнаха. Не беше такъв глупак, че да му каже. Достатъчно ценеше живота си.
Някъде отекна тропот на копита… кон изцвили пронизително… някой изруга… После звуците изчезнаха в далечината.