Рийд простена приглушено. При всеки опит да се помръдне го пробождаше остра болка в слепоочието. Главата му се въртеше. Той отвори бавно очи.
Тъмнина.
Почувства твърдата земя под тялото си, шепотът на окапали листа и мекия бриз около себе си.
Къде ли се намираше?
Цялото тяло го болеше, а щом се опита да прочисти съзнанието си, сякаш железен обръч пристегна главата му. Докосна с ръка слепоочието си и напипа лепкава кръв.
Частити… фургона…
Рийд понечи да се изправи. Болката го раздираше, но накрая успя и се огледа замаяно наоколо си. Пътят беше съвсем наблизо, но фургонът го нямаше.
Внезапно го връхлетя проблясък на мъчителни спомени е сърцето му се преобърна. Спомни си дивашките писъци и безредната стрелба — безумна пародия, предназначена да ги накара да повярват, че са ги нападнали индианци.
Рийд се олюля безпомощно. Изведнъж целият план на Морган се проясни в съзнанието му. Морган ги беше предупредил колко опасни са индианците, а после бе организирал дивашката „атака“, за да се освободи от досадния съпруг на Частити, а тя да се обърне към него за подкрепа.
Но къде бяха всички? Частити никога не би тръгнала с Морган, без да се опита да го открие.
Беше се случило нещо страшно.
Главата му отново се замая и Рийд напрегна цялата си воля, за да проясни съзнанието си. Беше пришпорил конете до предела на силите им. И тогава Частити бе излязла на капрата. Частити беше зад него, а после не помнеше нищо.
О, господи, не!
Рийд отчаяно напрегна силите си, за да се изправи. Трябваше да я намери. Трябваше да се увери, че е добре.
Той стана и напрегна волята си. Направи несигурна крачка, после и още една. Но тъмнината го поглъщаше. Земята се олюля под нозете му. Рийд разбра, че губи равновесие в момента, в който главата му тупна с тъп звук на посипаната с листа земя.
— Тя отвори очи! Идва в съзнание!
— Не ми се вярва. Пак ще заспи.
— Кончита, тичай да й донесеш малко вода!
— Няма смисъл. Още е в безсъзнание.
— Прави каквото ти казвам! Никой не ти е искал мнението!
Гневните гласове едва достигаха до съзнанието й. Нищо не можеше да се сравни с острата болка, която раздираше рамото й. Частити се опита да отвори очи, но клепачите й бяха тежки като олово.
— Частити… как се чувстваш?
Този глас…
— Можеш ли да отвориш очи? Погледни ме, Частити.
Частити веднага го позна. Насили се да отвори очи и болката я прониза още по-остро.
— Проклетите индианци… — Лицето на Морган се приведе над нея. — Чухме изстрелите. Стигнахме точно навреме, за да прогоним тези пияни нищожества. — Лицето на Морган се приближи. Частити почувства топлината на дъха му върху бузата си, когато прошепна в ухото й: — Чуваш ли ме, Частити?
— Да… — Беше замаяна и й се повдигаше. Напрегна всичките си сили, когато пророни дрезгаво: — Рийд… къде е Рийд?
Лицето на Морган придоби съчувствено изражение.
— Простреляха го.
— Къде е той?
Горещата длан на Морган обгърна ръката й.
— Съжалявам. Пристигнахме твърде късно. Рийд е мъртъв.
— Не! — В гласа на Частити се долавяше такова отчаяние, че лицето на Морган се сгърчи болезнено.
— Донесете й вода! — извика той.
Частити извърна тежко глава от чашата, която мигом поднесоха към устните й.
— Изпий я, Частити — прошепна меко Морган. — Знам колко ти е тежко, но трябва да пийнеш нещо, иначе ще хванеш треска.
Частити се остави да налеят капка течност в устата й и, доволна че гласът й вече е по-стабилен, повтори настоятелно:
— Къде е той? Искам да го видя.
— Момчетата го откараха в хамбара. Още си твърде слаба, за да го видиш. Имаш късмет, че оживя. Ако куршумът те беше улучил малко по-надолу… — Той стисна окуражително ръката й. — Но не се притеснявай. Ще се оправиш. Аз лично ще се погрижа за това.
— Морган… — извика мъжки глас отвън. — Уолкър е тук. Иска да говори с теб.
— Морган… — Частити притвори очи. Дори не беше осъзнала, че е изрекла името му на глас. Рийд се бе оказал прав. Нямаше никакви индианци. Само Морган беше виновен за всичко. А Рийд беше мъртъв.
Рийд беше мъртъв.
Рийд беше мъртъв.
Частити се остави на мрака и тишината.
Морган сграбчи ръката на Симънс и грубо го натика в съседната стая.
— Проклет глупак! — просъска той. — Кой дявол те накара да го кажеш? Казах й, че името ми е Джеферсън, не помниш ли?
Той блъсна гневно ръката на Симънс и се обърна към Уолкър, който стоеше мрачно в ъгъла на помещението.
— Намери ли го?
Уолкър сви рамене.
— Не можах.