— Какво?
— Не успях да го открия. Няколко пъти минах нагоре и надолу по пътя, но не видях нищо. Много е тъмно. Още по изгрев слънце ще се върна и ще го докарам.
— Казах ти да го докараш тази вечер.
— Това е загуба на време, Морган! Не виждам нищо. Погледни навън. Тъмно е като в рог!
Морган хвърли един поглед към прозореца и присви устни.
— Добре, така да бъде. Но искам да тръгнеш още по изгрев слънце. Не мога да позволя някой друг да открие този нещастник. А и вече казах на Частити, че сме го оставили в хамбара.
— До Търнър ли?
Младежкото лице на Морган се изкриви в грозна гримаса.
— Разкарайте Търнър. Не ме е грижа какво ще правите с него, само се отървете от трупа.
Уолкър предпазливо възропта:
— Виж, Морган, нямам нищо против да докарам Фарел, но не мога просто така да изхвърля Търнър. По дяволите, цяла година сме били заедно!
— Това ли те гложди? — Неочаквано Морган се засмя. — Но предполагам, че няма да имаш нищо против да вземеш и неговия дял от плячката, когато му дойде времето.
Уолкър не му отговори.
— Така си и помислих. Просто се отърви от него, и гледай да го направиш преди да си докарал Фарел.
С тези думи Морган се обърна и погледът му попадна на Кончита, която го гледаше вторачено.
— Какво ме зяпаш? — тросна се той.
— Нищо, Морган.
Внезапно раздразнен, Морган се опита да подреди мислите си. Не му харесваше, когато нещата не се развиваха според плановете му… и не му харесваше погледа на тази мексиканска кучка.
— Приготви нещо вкусно за Частити — подметна той. — Ще има нужда от свежи сили.
— Тази вечер няма да яде. Още се чувства зле.
Морган изгледа мълчаливо Кончита. Питаше се какво е намирал някога в тая мрачна и враждебна вещица.
— Гледай да има нещо приготвено, когато поиска да яде — нареди й той и добави със смразяващ кръвта тон: — И внимавай какво ще й приказваш. Ти много добре знаеш какво става тук. Ако объркаш нещо — свършена си.
С тези думи Морган й обърна гръб, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
Рийд бавно отвори очи на бледата утринна светлина. Главата му беше замаяна, погледът му — замъглен. Той премигна и изчака очите му да привикнат със светлината и да събере сили, за да се изправи.
Събитията от изминалата вечер изплуваха в съзнанието му, щом понечи да направи първата си крачка. Бяха отмъкнали фургона, и Частити заедно с него. Трябваше веднага да я открие и да се увери, че е добре. Ако Морган се беше осмелил да я нарани…
Някакво шумолене в храстите го накара да се извърне рязко. Той посегна към малкия револвер, скрит в ботуша му, но ръката му замря, щом зърна кестенявата кобила, която пасеше кротко наблизо. В този миг животното също го забеляза и вдигна уплашено глава. Беше оседлано, с увиснали юзди.
Рийд пристъпи бавно към коня.
— Спокойно, кончето ми. — Той прокле наум отмалелите си нозе и продължи да пристъпва предпазливо към животното. Не спираше да му говори успокоително, а главата му се пръскаше от болка. — И теб са те оставили самичка, нали? Обзалагам се, че ще се върнат да те вземат. Но няма да намерят никой от нас.
Рийд почти беше стигнал до него, когато конят отскочи уплашено назад.
— Всичко е наред, момичето ми. — Рийд протегна трепереща ръка и издиша с облекчение, здраво стиснал в дланта си свободно увисналите поводи. Той преметна юздите през главата на животното, покатери се на седлото и се огледа наоколо си. Мислите отказваха да му се подчиняват. Трябваше да се махне оттук, и то бързо, преди да е станало твърде късно.
Рийд пришпори отпочиналото животно и едва се сдържа да не извика при острата болка в бедрото и главата си, когато конят се понесе напред. Приведен плътно над буйната му грива, той се остави на поглъщащата го тъмнина.
Кончита влезе в спалнята с чаша топъл бульон в ръце. Беше ранна утрин и Морган бе излязъл да помогне на другите да се отърват от трупа на Търнър. Червенокосата още спеше.
Устните на Кончита се извиха в злокобна усмивка. Търнър им бе приготвил последното си отмъщение. През нощта трупът му се беше вкочанил и сега едва успяваха да помръднат едрото му, сковано тяло. Извикаха Морган да помага. На Морган тази задача никак не му беше по вкуса. Той умееше бързо да си служи с револвера, но не беше свикнал да се оправя след това.
Кончита вирна брадичка при спомена за кървавата локва, която бе избърсала от пода по нареждане на Морган. Морган проливаше човешка кръв, без да му трепне окото. Тя разбира се знаеше, че и друг път е убивал, но това означаваше твърде малко за нея, докато беше в ръцете му.
При спомена за миговете на близост, които бе преживяла с него, по гърба й пробяга гореща тръпка. Когато беше в ръцете му, забравяше всичко. Оставаше съвсем безпаметна, щом чистото му, топло тяло се притиснеше към нейното и гласът му, дълбок и плътен като кадифе, шепнеше в ухото й. Помнеше само, че никой мъж не я е карал да се чувства така, както той умееше, и че даже само гласът му е достатъчен да я накара да потръпне, докато шепне нежни обещания.