Но сега всичко това беше минало. Морган бе изстинал към нея. Любящият му поглед вече бе насочен към червенокосата жена, и Кончита добре знаеше, че алената локва, която бе избърсала на пода, можеше да е от нейната кръв.
Червенокосата…
Кончита застана над леглото и вторачи поглед в спящата жена, която се обърна и промърмори нещо насън. Раната й не беше страшна. Кончита сама беше извадила куршума и бе имала възможност да се увери, че плътта наоколо не е сериозно увредена. Сега жената изпитваше болка и слабост, но скоро щеше да е на крака. И тогава Морган щеше да я направи своя.
При тази мисъл я прониза пареща болка. Тя обичаше Морган. Беше му отдала всичко, което имаше, и дори наивно бе повярвала, че я обича.
Кончита повдигна гордо брадичка. Той наистина я обичаше. Сигурна беше в това. Но любовта му беше заслепена от мъжка сласт към друга плът… към огнено червени коси, които замайваха съзнанието му… към тънко, стройно тяло, така различно от нейната дребничка, закръглена фигурка. Ако не беше жената, която в момента лежеше в несвяст пред нея, Морган щеше още да я обича.
Ако я нямаше жената пред нея, Морган щеше пак да я обича.
Жената се раздвижи и ръката на Кончита потрепна. Щеше да е твърде лесно. Червенокосата беше слаба и в несвяст.
Жената отвори бавно очи и я погледна. Устните й се раздвижиха беззвучно. Измина дълго време, преди да успее да пророни:
— К-коя си ти?
Кончита искаше да й каже. Искаше да й каже, че е жената, която Морган бе обичал. Вместо това, тя се наведе над нея и поднесе чашата към устните й.
— Трябва да изпиеш това, ако искаш да се оправиш.
Жената тръсна глава и отново я попита:
— Коя си ти?
Кончита размисли над този въпрос. Безброй възможни отговори преминаха през съзнанието й. Тя ги отхвърли всичките, а когато най-после отговори, гласът й бе изпълнен с горчива ирония:
— Аз съм никоя.
Обедното слънце пареше раменете на Уолкър, докато яздеше покрай обсипания с накапала шума път. Без да изпуска пътя от очи, той се обърна към Симънс, който яздеше зад него:
— Къде ли е, по дяволите? Като знам откъде мина фургонът, си мислех че трябва да е паднал някъде в храстите. Но няма и следа от него.
Симънс го изгледа напрегнато.
— Няма следа и от коня ми.
— Не ми говори за коня си! Оплете се като застрелян заек във високата трева. Никога не бях виждал такова непохватно животно! Сигурно още бяга от страх.
— Това беше любимият ми кон. Никога не съм имал проблеми с него. Тая работа никак не ми харесва.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Проклетият свещеник е твърде едър, за да го пропуснем. И щом не можем да го намерим, значи просто не е тук! Искаш ли да ти кажа какво се е случило? Приятелчето просто е станало, изтупало е праха от дрехите си и е намерило коня ми. А сега ще иде в индианската мисия и ще се върне с подкрепления, за да проследят дирите ни.
Уолкър гръмко се разсмя.
— Искаш да кажеш, че онзи юначага е възкръснал от мъртвите, яхнал е коня ти и се е запътил към индианската мисия, за да им каже, че някакви побеснели индианци са нападнали фургона му? Е, желая му късмет!
— Не е смешно, Уолкър! Подушвам неприятности.
— Той е мъртъв, разбра ли? Мъртъв е и скоро ще го открием. А даже и да не е, няма начин да е стигнал далече. Видях го как падна от фургона. Не е в състояние да язди такъв непохватен кон като твоя, даже и да го е намерил. Беше прострелян от куршум, и то лошо. На твое място не бих се притеснявал от него.
— А би трябвало. Но мен не ме притеснява толкова свещеникът, колкото Морган. Какво си мислиш, че ще направи, като му кажем, че не сме намерили трупа?
Усмивката на Уолкър избледня. Споменът за пресния гроб, който бяха изкопали тази сутрин, все още бе твърде ярък в съзнанието му.
— Стига си ни губил времето с приказки. Вече ти казах — даже да е станало чудо и свещеникът да е станал, няма начин да е стигнал далече. Ако трябва, ще навлезем в гората, но ще го намерим.
— Надявам се да се окажеш прав.
— Разбира се, че съм прав.
С тези думи Уолкър насочи коня си към гората, но изражението на лицето му подсказваше, че далеч не е толкова уверен в успеха, колкото се опитваше да изглежда.
— Как така не сте го намерили? Какво искате да кажете?
Уолкър остана безмълвен. Морган беше бесен. Никой от тях не се беше съмнявал, че ще е така.