— Зададох ви въпрос.
— Вече ти казах, не го намерихме.
Уолкър отстъпи несъзнателно назад, щом Морган се отправи към него с разкривено от ярост лице.
— Този човек е мъртъв. Не може да стане и да се премести.
— Явно не е мъртъв, защото не намерихме трупа му. Не намерихме и следи, защото земята е много твърда.
— Вървете и го намерете. Не може да стигне далече пеша.
Симънс погледна крадешком към Уолкър. На Морган не му убягна този поглед.
— Той не върви пеша, нали? Намерил е коня на Симънс.
— Не сме сигурни дали го е намерил, но не открихме нито труп, нито пък кон.
— Заобиколен съм от пълни идиоти…
— Вината не е наша, Морган. Откъде можехме да знаем, че е още жив? И какво от това, че е жив? Той си мисли, че индианци са нападнали фургона. Ако изобщо успее да стигне дотук, поне ще можеш да довършиш онова, което започна. Ако ли пък се добере до индианската мисия, ще се втурнат да търсят отцепници. Дори и да видят фургона при нас, ще кажем просто, че си довел жената тук да се грижим за нея и си си помислил, че индианците са отмъкнали Фарел. Той няма откъде да знае какво се е случило в действителност. По дяволите, та той беше прострелян и, като видях как падна, не ми се вярва изобщо да помни нещо!
— Само че пропускаш нещо. Вече казах на Частити, че е мъртъв.
— И какво толкова? Ще й кажеш, че си си помислил, че е мъртъв.
— Казах й, че сме донесли тялото в хамбара.
— Тя едва ли е запомнила. А дори и да е, можеш да й кажеш, че е сънувала. Тя ти има доверие. За нея си светец. Ще повярва на всичко, което й кажеш.
— Всичко си измислил, нали? — Морган се усмихна. — Явно през целия път насам си умувал какво ще ми кажеш, защото ти е ясно, че всичко стана по твоя вина.
— По моя вина ли? — Уолкър тръсна глава. — Как ли пък не!
— Ако беше потърсил свещеника още снощи, както ти наредих, щеше да го довършиш още тогава и сега нямаше да имаме никакви проблеми!
— Не е моя вина…
— Сега няма да споря с теб! — Ненадейно Морган се завъртя и грабна шапката си от кукичката на стената. — Да вървим!
Уолкър и Симънс го последваха. Малко повъзвърнал куража си, щом стигнаха до вратата, Уолкър се обади:
— Къде отиваме?
— Отиваме да свършим веднъж завинаги с проклетите животни, ето къде отиваме. Бартел вече се е заловил за работа. Трябва да свършим до вечерта, а после си събираме нещата и се махаме оттук колкото е възможно по-скоро.
— Ами жената?
— Ще я вземем с нас… във фургона.
— Тая работа не ми харесва.
Морган сякаш замръзна ма място, а по лицето му плъзна гневна руменина.
— Какво каза?
Уолкър се пое сепнато дъх.
— Казвам само, че няма да е много разумно да я водим с нас. Когато се събуди, тази жена ще започне и да говори.
— Точно така. И ще разправи на всички как индианците са ги нападнали и са отмъкнали съпруга й. А после властите ще навлязат на индианска територия и ще го намерят мъртъв някъде из тая пустош. Защото ние ще се погрижим да го намерят мъртъв, като го срещнем някъде по пътя.
Уолкър кимна отсечено.
— Добре. Това е то изпипана работа.
— Разбира се, че е изпипана. И точно така ще стане.
Симънс и Уолкър изостанаха малко назад и Симънс прошепна под носа си:
— Морган съвсем си е загубил ума по тая жена. Не знам за теб, но аз ще изчакам само да си взема дела, и веднага се махам от него, без да се обръщам назад.
— Вие двамата, размърдайте се малко!
Уолкър трепна, изплашен от резкия тон на Морган.
— Идваме.
Рийд отвори бавно очи. Над него беше синьо небе… под него твърда почва… а до слуха му достигаше приглушен ромон на вода.
Дочул шумолене някъде наблизо, той се изправи припряно. Все още замаян, Рийд видя кестенявата кобилка, която пиеше жадно от бистрата вода на близкия поток. Изправи се бавно на крака и се огледа. Наоколо беше дива пустош… нямаше и следа от живот.
Животното го погледна и му позволи да хване поводите. Рийд го завърза наблизо и се отпусна на брега на бистрия поток да навлажни устните си. Наплиска обилно лицето и главата си със студена вода, изми кръвта от слепоочието си и опипа с пръсти парещата рана. Имаше достатъчно опит, за да прецени, че куршумът е могъл и да му отнеме живота.
Освежен, с изострени сетива, Рийд се върна при коня и извади пушката от страничния кобур. Провери торбите, които висяха от седлото, и намери оскъдни запаси от храна. Извади парче месо и задъвка енергично. Когато се нахрани, се изкачи с още неуверени крачки на върха на хълма и впери поглед в околността.
В следващия момент сдържа дъха си. В подножието на хълма се простираше ниска сграда, хамбар и оградени кошари за добитък… а току пред вратата на къщата Рийд безпогрешно разпозна покрития пътнически фургон.