Ярката дневна светлина постепенно премина във вечерен сумрак. Придвижването се оказа трудно. Наложи се през цялото време Морган да върви със стадото, а Бартел съпровождаше фургона отпред. Морган се чувстваше изнервен, след като не можа да смени Бартел и да язди покрай Частити, както първоначално бе планирал. Дразнеше го и мисълта, че Бартел е мързелувал, докато той се бе потил под жарките слънчеви лъчи. Изпитваше нужда да му го върне. Бартел го очакваше тежка нощ.
— Ти ще идеш пръв на пост, Бартел.
Погледът, който Бартел му отправи, не остана незабелязан за Морган.
— Да не би да се оплакваш? — свъси вежди Морган.
— Не, стига някой да дойде да ме смени след няколко часа. Не смятам да прекарам цялата нощ със стадото.
Морган го изгледа унищожително.
— Ще останеш със стадото толкова време, колкото ти наредя, дори това да означава цяла нощ. И гледай да останеш буден. Не ми се ще да губя още добитък, както в оная нощ, когато двамата с Търнър трябваше да върнете стадото. Само да изчезне още някое говедо и ще го удържа от парите ти.
Бартел свали шапката си и я захвърли на земята.
— Не можеш да ме накараш да ида на пост, преди да съм ял.
— Яж бързо и веднага отивай при стадото. — Без да дочака отговор, Морган се запъти към фургона. Вървеше бавно, свъсил вежди. Не беше виждал Частити през целия ден. Бе успял само да я зърне, когато установиха стадото за през нощта и той се отби до фургона. Ненавиждаше мисълта, че тя ще го види покрит с прах и вонящ на животни, но просто отчаяно искаше да я види. А щом я бе заговорил, тя му се усмихна отпаднало и посърналото й лице още повече го разтревожи.
Морган спря за миг до огъня и взе една чиния. Махна на Кончита да я напълни с храна, а после понечи да продължи към фургона.
— Тя каза, че не е гладна.
Морган изгледа унищожително мексиканката.
— Не си спомням да съм те питал. — После се качи на фургона и се отпусна на сламеника до Частити. — Донесох ти малко храна.
— Не съм гладна.
Той докосна внимателно превръзката на рамото й, а тя импулсивно се отдръпна. Морган свъси вежди.
— Боли ли те?
— Не.
— Лъжеш.
Частити го погледна право в очите.
— Добре съм.
— Кончита смени ли превръзката ти?
— Няма нужда. Раната вече не кърви.
— Проклета вещица! Казах й да я смени! — Морган прокара пръсти през косата си. — Дай да я погледна.
— Не.
— Казах…
— Казах ти, че съм добре!
— Не, не си! — Морган едва сдържаше раздразнението си. — Добре, разбирам как се чувстваш. Ще кажа на Кончита да смени превръзката по-късно. Но ако искаш да възстановиш силите си, трябва да се храниш. След ден или два ще се срещнем с човека, който ще купи стадото. Дотогава няма да мога да те отведа на лекар. — Морган замълча за миг. — Просто не искам да ти се случи нищо лошо, Частити.
Частити го изгледа вторачено. Той видя как тя вирна брадичка и присви решително устни, преди да му отговори:
— Ще се почувствам по-добре, ако се поразходя.
— Не мисля…
— Искам да повървя.
Ако беше някоя друга жена…
— Добре. Щом така искаш.
Той посегна към нея, но Частити се отдръпна със скована усмивка.
— Мисля, че ще е по-добре, ако вървя сама.
Морган кимна. Щеше да й даде всичко, което тя поискаше. Този път това беше цената, за да получи онова, което желаеше.
Морган се сепна при тази мисъл. Възможно ли беше? Наистина ли бе започнал да приема, че е длъжен да си плаща за нещо, което можеше просто да си вземе? Нима Частити в крайна сметка щеше да направи от него почтен мъж?
Морган трудно сдържа усмивката си. Отговорът на този въпрос беше съвсем прост.
Никога.
Кончита се взираше във фургона, където преди минути бе изчезнал Морган, а лицето й още гореше от поредното унижение, от демонстративната проява на пренебрежение от страна на мъжа, когото бе обичала с цялото си сърце.
— Какво има, Кончита?
Тя се обърна неохотно към Бартел, който седеше край огъня с чиния в ръка.
— Кога най-после ще си набиеш в главата, че Морган вече не го е грижа за теб? Той вече споделя страстта си с друга жена.
— Не е вярно.
— Е, може и да имаш право. Все още не я е подмамил в леглото си, но скоро и това ще стане. Изглежда е готов на всичко, за да я спечели. Никога преди не съм го виждал да си губи така ума по жена и никога не съм виждал някоя да го отблъсква толкова дълго. — Бартел повдигна насмешливо вежди. — Ти поне трябва да знаеш това.
Да, знаеше го.
Бартел облиза последните остатъци от храна по чинията си и я захвърли на земята. После се приближи плътно към Кончита и прошепна в ухото й с интимен тон: