— Скоро ще си потърсиш нов мъж, нали, захарче?
Кончита се отдръпна рязко и присви устни с отвращение.
— Не съм достатъчно хубав за теб, нали? — В тъмните очи на Бартел проблеснаха гневни искрици. — Не съм такава добра партия. Не съм така млад като Морган и не ухая толкова сладко.
Змия.
— Сигурно предпочиташ да се върнеш в някой крайпътен хан. Там поне ще имаш обожатели в изобилие. Но знаеш ли какво? Те всичките ще миришат като мен!
Отровна змия!
Бартел се изхили доволно. Той се изправи бавно и понечи да тръгне, но точно в този момент погледът му попадна върху фургона, където Морган внимателно помагаше на Частити да слезе по стъпалата.
— Какво ще кажеш за това, Кончита? — сниши глас Бартел. — Държи се с нея така, сякаш е от стъкло. По-добре ли се чувстваш сега?
Кончита изправи сковано гърба си.
— Колко време мислиш, че ще му отнеме да я вкара в леглото си? Тя е възпитана жена и почита бога. Като се замисля, може и да му отнеме цяла седмица.
Кончита рязко стана и разтреперана от яд се изгуби в сенките на нощта, а зад гърба й продължаваше да отеква смехът, на Бартел.
Той не смееше да се приближи повече от това.
Скрит недалеч в храстите, Рийд наблюдаваше гъвкавите сенки, които се движеха около огъня. Един дълъг и нелек ден беше към своя край и през цялото време Частити беше съвсем близо до него и същевременно така далече.
В момента мъжете вечеряха. Той вече се бе нахранил с част от продуктите, които откри сутринта в изоставения лагер. Никога повече от сега не бе изпитвал нужда да възвърне бързо силите си.
Някакво движение встрани на фургона привлече вниманието му и го накара да се отдръпне предпазливо. Рийд замръзна, когато на стълбичките изникна Морган и внимателно свали Частити на земята.
Сърцето му се преобърна. Тя беше толкова близо… толкова близо, че можеше да види бледността на лицето й и треперенето на нозете й, докато се опитваше да върви.
Морган посегна да я подкрепи.
Не я докосвай, по дяволите!
Частити отблъсна ръката му. Тя се запъти с усилие към огъня и в стомаха на Рийд се сви болезнен възел. Беше толкова слаба! Дори и да успееше да я измъкне, Частити не би могла да бяга заедно с него.
Рийд стисна пушката в ръката си. Изкушението беше толкова голямо, но Частити беше на пътя на куршумите. Не можеше да рискува всичко да се повтори.
Но къде ли отиваше Морган? Какво ли смяташе да прави? Рийд не бе успял да подслуша плановете им и нямаше представа накъде са се запътили, но отлично знаеше, че ще им трябва поне още един цял ден, за да излязат от земите на индианците. Знаеше също, че спешно трябва да предприеме нещо, иначе щеше да стане твърде късно.
Рийд се взираше напрегнато в Частити, а устните му зашепнаха в тъмнината тържествено обещание, което извираше дълбоко от сърцето му:
— Скоро ще те измъкна, Частити. Не се предавай, скъпа.
При тези свои думи Рийд се сепна. Частити беше съвсем немощна, но съумяваше да държи Морган на една ръка разстояние. Неговото наивно момиче успяваше да надиграе известния в цял щат престъпник.
Усмивката, която озари устните на Рийд, бе последвана от остро пробождане в гърдите му.
— Обичам те, Частити. Не можеш ли да ме чуеш, скъпа? Обичам те от все сърце.
Частити вървеше решително към лагерния огън. Внезапно се спря, почувствала топло пламъче някъде дълбоко в сърцето си. Гърлото й мъчително се сви и тя преглътна с усилие. Сякаш ненадейно Рийд бе докоснал устните й с целувка.
Заля я гореща вълна от емоции. Обичам те, Рийд, отвърна му мислено тя.
— Какво има, Частити?
Тя не знаеше какво да отговори.
Погрешно взел емоциите й за слабост, Морган изсумтя:
— Казах ти, че трябва да си почиваш! — Без да дочака отговор, той я вдигна на ръце и я отнесе обратно във фургона. Частити видя какво усилие му костваше да сдържи гнева си, когато добави: — Опитваш се да надскочиш себе си. — И след като тя не му отговори, Морган подхвърли с нетърпящ възражение тон: — Искам да се нахраниш, преди да заспиш.
А когато той се обърна и с широки крачки напусна помещението, Частити за първи път изпита благодарност към този човек, задето я освобождава от присъствието си.
12
Горещото утринно слънце пареше по раменете на Морган, докато се опитваше да преброи окървавените трупове на животни пред себе си. Най-после вдигна очи, обзет от люта ярост.
— По дяволите, Бартел, как можа да позволиш това?
— Проклетата котка се е промъкнала съвсем незабелязано! Не съм усетил нищо, докато не изгря слънцето.
— Защото си заспал, затова!