— Не е вярно!
Морган отново извърна поглед към неспокойно сновящите говеда.
— Пак си проявил небрежност и сега всички ще плащаме за това! Погледни тези животни! Толкова са наплашени, че сигурно цял ден ще подскачат при всеки звук!
— И какво съм виновен аз?
— О, ти никога не си виновен, Бартел!
Морган изсумтя презрително и пришпори коня си към лагера. След минути вече слизаше от седлото и се отправяше с широки крачки към фургона.
— Приготвяй се, Кончита. След малко тръгваме. — Той я изгледа пренебрежително и се запъти към страничната стълбичка, като пътьом извика през рамо. — Нямаме време за губене. Чака ни дълъг и уморителен ден.
Нападението над стадото през изминалата нощ беше неочаквано и досадно препятствие. Морган имаше страхотни планове за предстоящия ден. Беше се надявал, че сега, след като животните са свикнали с пътя, ще им е по-лесно и ще успее да прекара известно време с Частити. Трябваше бързо да спечели пълното й доверие и това беше най-неотложната му задача. Частити не беше като другите жени. Дори и сега, когато беше ранена и потънала в скръб по съпруга си, успяваше да запази относителна независимост и да го държи на разстояние. А той трябваше бързо да стопи това разстояние. Морган не се съмняваше, че ще успее, стига само да разполагаше с известно време — време, от което Бартел го бе лишил, защото бе предпочел да подремне, вместо да наглежда стадото.
Морган ругаеше грубо лошия си късмет докато изкачваше стълбичката към фургона, а гневът му премина в друг вид емоции, щом видя Частити. Този път тя изглеждаше далеч по-силна — женствена и спретната, а ненатрапчивата сдържаност, с която го поздрави, само го накара да я пожелае още по-силно. Морган се усмихна.
— Готова ли си да тръгваме?
— Да. — Тя замълча за миг, сякаш се колебаеше. — След колко време очакваш да стигнем до някой град?
— Все още не мога да ти кажа със сигурност — отвърна уклончиво Морган. — Зависи с каква скорост ще успеем да се движим. Животните са наплашени. Пътуването може да се проточи малко по-дълго, отколкото очаквах. Днес Уолкър ще язди покрай вас. — Той се намръщи. — Налага се да остана при стадото през по-голямата част от деня. Не го ли сторя, ще стане по-лошо.
Частити не му отговори.
— Ако имаш нужда от нещо, Кончита ще се погрижи за теб. Не го ли направи, Уолкър ще я накара да се държи по-мило.
— Кончита е много услужлива.
— Сигурно… Само я подсети да смени превръзката ти днес. — Морган свъси вежди, а на лицето му се изписа искрено разкаяние. — Наистина бих искал сам да се погрижа за теб, но нямам друг избор.
— Разбирам.
— Ще ти се отплатя, ще видиш.
— Няма нужда.
— Ще се грижа добре за теб, Частити. Това е обещание.
Частити сведе мълчаливо поглед, а в слабините на Морган се надигна желание, каквото не бе изпитвал досега. Ако не трябваше да върви при стадото…
Морган се извърна рязко и едва не се сблъска с Уолкър, който стоеше наблизо.
— Искам да пазиш този фургон с цената на живота си — промърмори тихичко Морган. — Разбра ли ме?
Без да дочака отговор, той се метна на седлото и пришпори коня си в галоп.
Лицето на Частити все още беше сгърчено от презрение, когато фургонът подскочи и потегли с протяжно скърцане.
Ще се грижа добре за теб.
Обещание от устата на убиец!
Частити се обърна към капрата, където Кончита държеше здраво юздите. Никога не беше срещала жена като Кончита — така млада и същевременно по-възрастна, отколкото Частити някога щеше да бъде. Питаше се колко ли пъти Морган й бе давал обещания и после бе забравял за тях. Питаше се още дали Кончита изобщо някога му беше вярвала.
Надяваше се скоро да узнае.
Частити се изправи и си проправи път към капрата. Щом стигна до седалката, се поколеба само за миг, преди да надигне глас, за да надвика тропота на колелетата:
— Знаеш ли къде отиваме, Кончита?
Погледът на мексиканката остана прикован в пътя.
— Не. Морган няма навика да ми доверява плановете си.
Сърцето на Частити трепна от съчувствие.
— Съжалявам, Кончита.
Кончита я погледна, а в очите й проблесна ненавист.
— Не си прави труда да ме съжаляваш! По-добре съжалявай себе си!
Частити трепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо не искам да кажа! Това не е моя работа. Морган ми даде да разбера, че не иска да се меся в живота му, а аз съм свикнала да му се подчинявам!
— Защо, Кончита? — Внезапно уплахата отстъпи място на гнева. — Защото знаеш, че Морган не е онзи, за когото се представя? Затова ли? Защото знаеш, че е извършил ужасни неща?
— Е, значи не си чак такава глупачка, каквато изглеждаш.