— Хей, страхотно се радвам да те видя, Сам.
Тоби говореше малко по-бавно и по-внимателно от преди, но гласът му бе ясен и силен. От парализата не бе останала и следа. Същото момчешко лице с яркосини очи. Сам прегърна Тоби и каза:
— Господи, наистина ни изплаши.
Тоби се усмихна и каза:
— Когато сме сами, можеш и да не ме наричаш „Господи“.
Сам погледна Тоби по-отблизо и остана удивен.
— Честно, не мога да повярвам. По дяволите, изглеждаш по-млад. Целият град се готвеше за погребение.
— Само през трупа ми — засмя се Тоби.
Сам каза:
— Фантастични неща правят лекарите днес…
— Не лекарите — Тоби се обърна към Джил и очите му блеснаха от обожание. — Знаеш ли кой го направи? Джил. Само Джил. С двете си голи ръце. Изхвърли всички и ме изправи на крака.
Сам погледна Джил объркан. Никога преди не беше смятал, че тя е способна на подобно себеотрицание. Вероятно бе сгрешил в преценките.
— Какви са ти плановете? — запита той. — Предполагам, че ще почиваш…
— Връща се на работа — каза Джил. — Тоби е прекалено талантлив, за да седи тук и да бездейства.
— Умирам да започна — потвърди Тоби.
— Сам вероятно има нещо предвид за теб — предположи Джил.
И двамата го гледаха. Сам не искаше да обезсърчи Тоби, но пък и не желаеше да дава фалшиви надежди. Не беше възможно да се направи филм със звезда, която не е застрахована. Никоя компания нямаше да застрахова Тоби Темпъл.
— Засега в склада няма нищо — внимателно започна Сам. — Но непременно ще се ослушвам.
— Страх те е да го използваш, нали? — тя все едно четеше мислите му.
— Разбира се, че не — но и двамата знаеха, че лъже.
Никой в Холивуд не би рискувал да използва отново Тоби Темпъл.
Тоби и Джил гледаха някакъв млад комедиант по телевизията.
— Скапан е — промърмори Тоби. — По дяволите, искам да се върна обратно в ефира. Може да си намеря агент. Някой трябва да се огледа из града и да ми каже какво става.
— Не! — гласът на Джил бе твърд. — Повече никой няма да те продава на дребно. Не си някой пройдоха, който си търси работа. Ти си Тоби Темпъл. Ще ги накараме да дойдат при теб.
Тоби се усмихна унило и каза:
— Не са строшили вратите, бебчо.
— Ще ги строшат — обеща Джил. — Те не знаят в каква форма си. Сега си по-добър от всякога. Просто трябва да им го покажем.
— Дали да не позирам гол за някое от ония списания?
Джил не го чу.
— Имам идея — каза тя бавно. — Моноспектакъл.
— А?
— Моноспектакъл — вълнението в гласа й нарастваше. — Ще ти уредя да играеш в салона „Хънтингтън Хартфорд“. Всички в Холивуд ще дойдат. А след това ще започнат да трошат вратите!
И наистина, целият Холивуд бе там; продуценти, режисьори, звезди, критици — всички имена, които означаваха нещо в шоу бизнеса. Местата в салона на улица „Вайн“ бяха продадени отдавна, хиляди хора останаха отвън. Огромната тълпа пред вратите избухна, когато Тоби и Джил пристигнаха в лимузина с шофьор. Той беше техният Тоби Темпъл, завърнал се от света на мъртвите. Обожаваха го повече от всякога.
Публиката в салона бе дошла отчасти от уважение към човека, който някога е бил известен и велик, но най-вече от любопитство. Бяха дошли да отдадат последна почит на един умиращ герой, на една угаснала звезда.
Джил подготви сама представлението. Отиде при О’Ханлън и Рейнгър, които написаха брилянтен материал, започващ с монолог, осмиващ града, приготвил се да погребе Тоби Темпъл приживе. Свърза се с екип автори на песни, спечелил три награди „Грами“. Те никога не бяха писали специално за някого, но когато Джил им каза: „Тоби настоява, твърди, че вие сте единствените автори на света, които…“
Дик Ландри, режисьорът, долетя от Лондон да постави спектакъла.
Джил събра най-ярките таланти, които успя да открие, за да работят с Тоби. Но все пак всичко зависеше само от звездата. Това бе моноспектакъл и той щеше да бъде сам на сцената.
Мигът настъпи. Осветлението намаля, салонът се изпълни с шепота на очакващите, предхождащ вдигането на завесата, като тиха молитва тази нощ да се случи чудо.
Случи се.
Когато Тоби Темпъл излезе на сцената с твърда и стабилна походка, с познатата на всички дяволита усмивчица, огряваща момчешкото лице, за миг се спусна тишина, последвана от дива експлозия от аплодисменти и викове. Станаха на крака, овациите разтърсваха салона цели пет минути.
Тоби стоеше и чакаше шумотевицата да утихне. Когато салонът най-после се успокои, той каза: