Джил усети как гърлото й се свива. Как искаше да каже на Дейвид да дойде при нея. Да я отведе от това място! Но не можеше. Бе свързана с Тоби и знаеше, че няма да го остави.
Не и докато бе жив.
Доктор Каплан завърши прегледа на Тоби. Джил го чакаше в библиотеката. Обърна се към него, когато той влезе и опита да се пошегува непохватно:
— Е, Джил, имам добри и лоши новини.
— Кажи ми първо лошите.
— Боя се, че нервната система на Тоби е засегната твърде тежко, за да може да се възстанови. Не може да става въпрос за това. Никога повече няма да ходи и говори.
Тя го изгледа дълго и накрая каза:
— А добрите новини?
Доктор Каплан се усмихна.
— Сърцето на Тоби е изключително силно. С подходящи грижи, може да издържи още двайсетина години.
Джил го погледна невярващо. Двайсет години. Това били добрите новини! Видя се как седи до ужасното плашило на горния етаж, затворена в кошмар без изход. Никога няма да се разведе с Тоби. Не и докато е жив. Защото никой няма да я разбере. Тя бе героинята, спасила живота му. Всеки би се почувствал предаден, измамен, ако тя го напусне сега. Дори Дейвид Кениън.
Дейвид и звънеше всеки ден, като говореше за нейната чудна преданост и себеотрицание. И двамата усещаха дълбокия поток от чувства, течащ между тях.
Неизказаната фраза беше: когато Тоби умре.
33
Три сестри се грижеха за Тоби денонощно на смени. Бяха пъргави, способни и безлични като машини. Джил бе благодарна на присъствието им, защото не понасяше да се приближава към Тоби. Онази отвратителна, ухилена маска я отблъскваше. Постоянно намираше извинения да стои по-далеч от стаята му. Когато все пак се принуждаваше да отиде при него, дори сестрите усещаха незабавната промяна, настъпваща у болния. Тоби лежеше обездвижен и безсилен, замразен в клетката на спазъма. И само когато Джил влезеше в стаята, яркосините очи започваха да преливат от жизненост. Тя можеше да прочете мислите на Тоби, все едно че бяха извикани на глас: „Не ме оставяй да умра. Помогни ми. Помогни ми!“
Джил стоеше, гледаше надолу към тялото-развалина и мислеше: „Не мога да ти помогна. Ти не искаш да живееш така. Искаш да умреш.“
Намеренията на Джил започнаха да добиват все по-определена форма.
Вестниците бяха пълни с разкази за неизлечимо болни мъже, освободени от болката от съпругите си. Дори някои лекари признаваха, че умишлено са оставили определени пациенти да умрат. Това се наричаше евтаназия. Милостиво лишаване от живот. Джил обаче знаеше, че това може също така да се нарече и убийство, въпреки че у Тоби нямаше нищо живо, освен тези проклети очи, преследващи я навсякъде.
През последвалите седмици Джил не напусна къщата нито веднъж. Повечето време прекарваше затворена в спалнята си.
Главоболията се върнаха. Нямаше отърване от тях.
Вестници и списания публикуваха сърцераздирателни истории за парализираната суперзвезда и преданата съпруга, върнала някога здравето му. Всички периодични издания спекулираха с предположения дали Джил ще успее да повтори чудото. Но тя знаеше, че повече чудеса няма да има. Тоби никога нямаше да се оправи.
Двайсет години бе казал доктор Каплан. А Дейвид я чакаше съвсем близо. Трябваше да открие път за бягство от този затвор.
Всичко започна една мрачна, унила неделя. Сутринта започна да вали и продължи през целия ден. Капките трополяха по покрива и прозорците и караха Джил да мисли, че полудява. Четеше в спалнята, опитвайки се да прогони от главата си дъжда, безмилостно жигосващ мозъка й. Влезе нощната сестра, вечно сериозна скандинавка на име Ингрид Джонсън.
— Котлонът горе не работи — обяви Ингрид. — Трябва да сляза в кухнята, за да приготвя вечерята на господин Темпъл. Бихте ли останали с него за няколко минути?
Джил долавяше неодобрението в гласа й. Сестрата явно намираше за странно поведението на съпругата, която не желаеше да стои до леглото на болния си мъж.
— Ще го наглеждам — каза Джил.
Остави книгата и слезе в спалнята на Тоби. В мига, в който прекрачи прага, ноздрите й се изпълниха с познатата миризма на болест. Изведнъж всяка фибра от тялото й затрептя при спомена за дългите, страховити месеци на нейната борба за спасението на Тоби.
Главата му бе опряна на широка възглавница. Когато зърна Джил, очите му оживяха и започнаха да излъчват трескави послания: „Къде беше? Защо стоиш далеч от мен? Имам нужда от теб. Помогни ми!“ Тези очи сякаш говореха на глас. Джил погледна към ненавистното, изкривено тяло с ухилената мъртвешка маска и потръпна: „Никога няма да се оправиш, дявол да те вземе! Трябва да умреш! Искам да умреш!“