— Добро утро, госпожо Темпъл — каза той. Опита се да влезе, но Джил му препречи пътя. Погледна я изненадан.
— Доктор Каплан реши да преустанови терапевтичните процедури на господин Темпъл — каза тя.
Физиотерапевтът се намръщи. Значи напразно беше бил път до тук. Някой можеше да го уведоми по-рано. При други обстоятелства би възразил за начина, по който се отнасят с него. Но госпожа Темпъл бе такава славна жена, с такива големи проблеми. Той се усмихна и каза:
— Няма проблеми, госпожо Темпъл. Разбирам.
И се върна в колата.
Джил изчака да се отдалечи. След това тръгна обратно нагоре по стълбите. По средата на пътя й се зави свят и трябваше да се хване за перилата, докато се оправи. Не можеше да спре. В противен случай щеше да умре.
Отиде до стаята на Тоби, натисна дръжката и влезе. Сестра Галахър седеше на табуретка и бродираше. Погледна изненадано към Джил, изправена в рамката на вратата.
— Я! — каза тя. — Кой е дошъл да ни посети? Не е ли много мило?
Обърна се към леглото.
— Знам, че господин Темпъл се радва. Нали така, господин Темпъл?
Тоби седеше подпрян с възглавници на леглото. Очите му изпращаха своето съобщение към Джил: „Ще те убия!“
Джил отведе поглед и си приближи до сестра Галахър.
— Реших, че не прекарвам достатъчно време със съпруга си.
— Всъщност, точно така мислех и аз — изчурулика сестра Галахър. — Но като видях, че и вие не се чувствате добре, си казах…
— Сега съм доста по-добре — прекъсна я Джил. — Бих искала да остана сама с господин Темпъл.
Сестра Галахър събра бродерийните си принадлежности и стана.
— Разбира се — каза тя. — Сигурна съм, че ще се радваме — обърна се към фигурата на леглото. — Нали така, господин Темпъл?
А на Джил добави:
— Тъкмо ще сляза до кухнята да си направя една хубава чаша чай.
— Не, не. Дежурството ви свършва след половин час. Можете да си тръгвате направо. Аз ще изчакам сестра Гордън — Джил и хвърли бърза, уверяваща усмивка. — Не се тревожете. Аз ще бъда с него.
— Е, предполагам, че бих могла да напазарувам нещо…
— Чудесно. Отивайте си.
Джил остана права и не помръдна преди да чуе как входната врата се затваря и колата на сестра Галахър потегля по алеята. Когато звука на мотора се изгуби в летния въздух, тя се обърна и погледна към Тоби.
Очите му бяха втренчени в лицето й, нетрепващи и немигащи. С усилие се приближи до леглото, отметна завивките и погледна непотребния скелет, отпуснатите, безполезни крака.
Количката стоеше в ъгъла. Джил я приближи до леглото и я сложи така, че да може да вкара Тоби в нея. Протегна ръце към него и се спря. Бе й необходима цялата воля, за да го докосне. Ухиленото, мумифицирано лице бе на сантиметри от нея, устата се хилеше идиотски, а очите бълваха отрова. Джил се наведе и се застави да вдигне Тоби за ръцете. Той бе почти безтегловен, но в изтощеното си състояние, тя едва се справи. Когато докосна тялото му, почувства как леденият въздух започва да я обвива. Вътре в главата й натискът бе непоносим. Пред очите й затанцуваха цветни петна, все по-бързо и по-бързо, докато й се зави свят. Почувства как припада, но знаеше, че не бива да позволи това да се случи. Не и ако искаше да живее. Със свръхчовешко усилие тя домъкна тялото на Тоби до количката и го върза. Погледна към часовника си. Имаше само двайсет минути.
Пет минути й отне да отиде до стаята си и да си сложи банския.
Освободи спирачката и започна да бута Тоби по коридора към асансьора.
Стоеше зад него, докато слизаха, за да не гледа очите му. Но все пак ги чувстваше. Усещаше и влажния студ на убийствения въздух, изпълващ кабината, лепкав, галещ, пълнещ дробовете й с гнилоч. Започна да се задавя. Не можеше да диша. Падна на колене, разхълца се, бореше се да остане в съзнание, хваната в неговия капан. Точно когато започна да й причернява, вратата се отвори. Тя изпълзя на топлото слънце и легна на поляната. Дишаше дълбоко, всмукваше чистия въздух, възвръщаше бавно силите си. Обърна се към асансьора. Тоби седеше в количката, гледащ, чакащ. Джил бързо я измъкна от асансьора. Тръгна към басейна. Беше чудесен, безоблачен ден, топъл и ласкав, слънцето се отразяваше в синята, пречистена вода.
Джил докара количката до дълбокия край на басейна и пусна спирачката. Мина отпред. Очите на Тоби я гледаха объркано. Джил посегна към ремъка, който го придържаше и го стегна доколкото можеше. Опъна го, почти увисна на него с всичко, което бе останало от силата й, почувства как отново й се зави свят от напрежение. В един момент успя. Джил видя как очите на Тоби се промениха, когато той разбра какво щеше да се случи и се изпълниха с дива, демонична паника…