Джил освободи спирачката, стисна дръжката на количката и започна да я бута към водата. Тоби се опита да раздвижи парализираните си устни, да извика, но не излезе никакъв звук. Резултатът бе ужасен. Тя не можеше да понесе погледа му. Не искаше да знае нищо.
Блъсна количката в самия край на басейна.
Но тя увисна. Бе закачена за ръба на циментовия бордюр. Джил натисна по-силно, но не можеше да я помръдне. Тоби сякаш я удържаше само с усилие на волята. Джил виждаше как се напряга да се измъкне, как се бори за живота си. Щеше да се освободи, да се измъкне, да протегне костеливите си пръсти към гърлото й… Чуваше гласа му. Той крещеше „Не искам да умра… Не искам да умра…“. Тя не разбра дали се дължи на въображението й или бе наистина, но в прилив на паника изведнъж откри още енергия в себе си. Натисна с всичка сила гърба на количката. Тя се хлъзна напред, обърна се във въздуха и застина там неподвижно, стори й се цяла вечност. После падна във водата със силен плясък. Сякаш плаваше дълго време на повърхността преди да започне да потъва. Вълните преобърнаха количката още веднъж и последното нещо, което Джил видя бяха проклинащите очи на Тоби, вперени в нея преди водата да ги залее.
Стоя там дълго, трепереща под топлото обедно слънце. Силата бавно се вливаше отново в тялото и ума й. Когато най-после усети, че може отново да се движи, тръгна към стъпалата на басейна, за да намокри банския си.
После се върна в къщата и позвъни на полицията.
35
Смъртта на Тоби Темпъл се появи в заглавията на вестниците по целия свят. Ако Тоби бе станал фолклорен герой, то Джил бе героиня. Стотици хиляди думи бяха отпечатани за тях, снимките им се появяваха по всички медии. Голямата любовна история бе разказвана и преразказвана, а трагичният завършек й придаваше още по-голям патос. Съболезнователни писма и телеграми прииждаха от държавни глави, домакини, политици, милионери, секретарки. Светът бе понесъл лична загуба. Тоби бе споделил дарбата да разсмива с почитателите си и те щяха да му бъдат вечно благодарни. Ефирът бе изпълнен с хвалебствия, всяка телевизионна и радио станция му отдаваше последна почит.
Никога повече нямаше да има друг Тоби Темпъл.
Разследването на смъртта се водеше в сградата на углавния съд на „Гранд Авеню“ в центъра на Лос Анджелис. Следователят, натоварен с изслушванията, стоеше прав пред шестимата заседатели.
Стаята бе претъпкана до пръсване. Когато Джил пристигна, бе обградена от фотографи, репортери и почитатели. Облечена в семпъл костюм от черно трико, без грим, тя никога не бе изглеждала по-красива. През малкото дни, изминали от смъртта на Тоби, Джил като по-чудо бе разцъфтяла отново. За първи път от месеци насам можеше да спи дълбоко без да сънува. Имаше страхотен апетит, главоболията й изчезнаха. Демонът, изсмукващ живота й си бе отишъл.
Говореше всеки ден с Дейвид. Той желаеше да присъства на разследването, но тя настоя да стои по-далеч. Щяха да имат достатъчно време да бъдат заедно.
— До края на живота си — бе казал Дейвид.
Имаше шестима свидетели. Сестра Галахър, сестра Гордън и сестра Джонсън дадоха показания за общото състояние на пациента и неговото развитие. Сестра Галахър бе на скамейката.
— По кое време трябваше да свършите дежурството си въпросната сутрин? — попита следователят.
— В десет.
— А кога си тръгнахте?
Колебание.
— Девет и половина.
— Често ли напускахте пациента си преди края на смяната, госпожо Галахър?
— Не, сър. Това беше за първи път.
— Бихте ли обяснили защо си тръгнахте по-рано точно този ден?
— По молба на госпожа Темпъл. Тя искаше да остане насаме със съпруга си.
— Благодаря ви. Свърших.
Сестра Галахър слезе от скамейката. „Разбира се, че смъртта на Тоби Темпъл е нещастен случай — мислеше тя. — Жалко, че трябва да подложат такава чудесна жена като госпожа Темпъл на такива мъки.“ Сестра Галахър погледна към Джил и почувства внезапен прилив на вина. Припомни си нощта, в която влезе в стаята на госпожа Темпъл и я намери да спи на стол. Тя тихо бе загасила лампите и затворила вратата, за да не смущават съня й. В тъмния коридор сестра Галахър бе закачила вазата, която падна и се разби. Мислеше да каже на госпожа Темпъл, но вазата изглеждаше много скъпа, а и след като госпожа Темпъл не повдигна въпрос, сестра Галахър бе решила да си мълчи.
На скамейката застана физиотерапевтът.
— Вие обикновено провеждахте лечението на господин Темпъл всеки ден, нали?