— Да, сър.
— Лечението в басейна ли се провеждаше?
— Да, сър. Първо водата бе затопляна до трийсет и седем градуса и…
— На въпросната дата проведохте ли лечение на господин Темпъл?
— Не, сър.
— Бихте ли обяснили защо?
— Тя ме отпрати.
— Под „тя“ имате предвид госпожа Темпъл?
— Точно така.
— Каза ли ви някаква причина?
— Каза, че доктор Каплан не желае процедурите да продължат.
— И вие си тръгнахте без да видите господин Темпъл?
— Точно така. Да.
Доктор Каплан бе следващият.
— Госпожа Темпъл ви е телефонирала след злополуката, доктор Каплан. Прегледахте ли покойния веднага след като пристигнахте?
— Да. Полицията бе измъкнала тялото от басейна. Бе все още привързано към количката. Заедно с полицейския лекар прегледахме тялото и заключихме, че е твърде късно за какъвто и да е опит за реанимация. И двата дроба бяха пълни с вода. Не открихме признаци на живот.
— Какво направихте след това, доктор Каплан?
— Погрижих се за госпожа Темпъл. Тя бе изпаднала в остра хистерия. Бях много загрижен за нея.
— Доктор Каплан, вие обсъждали ли сте преди с госпожа Темпъл евентуално преустановяване на терапията?
— Да. Казах й, че според мен това е загуба на време.
— Как реагира госпожа Темпъл?
Доктор Каплан погледна към Джил Темпъл и каза:
— Реакцията й бе доста необичайна. Тя настоя да продължим с опитите — поколеба се и продължи. — Тъй като съм под клетва и тъй като уважаемият съдебен състав е заинтересуван да чуе истината, аз смятам, че има нещо, което съм длъжен да кажа.
Пълна тишина се спусна в залата. Джил го гледаше. Доктор Каплан се обърна към съдебните заседатели.
— Искам да се протоколира, че госпожа Темпъл е може би най-добрата и най-смела жена, която съм виждал някога — всички погледи се отправиха към Джил. — Първия път, когато нейният съпруг получи удар, никой от нас не смяташе, че има и най-малък шанс за възстановяване. Да, но тя го върна към живот с двете си голи ръце. Тя направи за него това, което никой от познатите ми лекари не би успял да направи. Не бих могъл да ви опиша нейната вярност и преданост към съпруга й — погледна отново към Джил и продължи. — За всички нас тя е пример за подражание.
Зрителите избухнаха в аплодисменти.
— Това е всичко, докторе — каза следователят. — Бих искал да повикам госпожа Темпъл на скамейката.
Всички гледаха как Джил става и бавно тръгва към мястото на свидетелите да се закълне.
— Знам какво мъчение е това за вас, госпожо Темпъл и ще се опитам да свърша колкото може по-бързо.
— Благодаря ви — гласът и бе тих.
— Когато доктор Каплан ви е казал, че желае да прекрати терапевтичното лечение, защо вие сте поискали то да продължи?
Тя вдигна очи към него и той видя в тях дълбоко спотаената болка.
— Защото исках съпругът ми да използва всяка възможност, за да се оправи отново. Тоби обичаше живота и аз исках да му го върна. Аз… — гласът и потъна, но тя продължи — трябваше да му помогна сама.
— В деня на смъртта на съпруга ви физиотерапевтът е посетил къщата, но вие сте го отпратили.
— Да.
— Но по-рано, госпожо Темпъл, вие сте твърдели, че желаете терапията да продължи. Бихте ли обяснили постъпките си?
— Много е просто. Чувствах, че любовта единствена може да излекува Тоби. Тя го направи преди… — Замлъкна, неспособна да продължи. После, с видимо усилие, продължи с треперещ глас. — Трябваше да го накарам да почувства колко го обичам, как искам да се оправи отново.
Всеки в залата се бе навел напред, напрегнато попиваха всяка дума.
— Бихте ли ни казали какво точно се случи на злополучната сутрин?
Тишината продължи цяла минута, преди Джил да събере сили и да проговори.
— Влязох в стаята на Тоби. Той изглеждаше толкова радостен, че ме вижда. Казах му, че ще го закарам сама до басейна, че ще го излекувам отново. Сложих си банския, за да мога да работя с него във водата. Когато започнах да го вдигам от леглото, за да го поставя в количката, ми премаля. Предполагам, разбирате, че аз не съм дотам физически силна, че да мога леко да се справям с това. Но не можех да се откажа. Не и ако исках да му помогна. Сложих го в количката, говорих му през целия път до басейна. Докарах го до ръба…
Тя спря. В залата не се чуваше и дъх. Единствено писалките на репортерите дращеха трескаво по джобните бележници.
— Посегнах да откопчея каишките, които придържаха Тоби към количката, когато отново ми се зави свят и започнах да падам. Аз… Вероятно съм освободила спирачката. Количката започна да пада в басейна. Опитах се да я сграбча, но… но тя потъна в басейна… заедно с Тоби, който бе привързан към нея — тя изхълца. — Скочих след него и се опитах да го освободя, но каишките бяха прекалено стегнати. Опитах се да измъкна количката от водата, но… тя бе много тежка. Тя… просто… беше… твърде… тежка.