— След като те е убедил в невинността си, след като е успял да те принуди да се съгласиш, че трябва да се отърве от трупа, направо е било лудост да ти позволи да видиш очите, да ги напъха в колата ти.
— Не е устоял на тръпката. На опасността. Да върви по тънката корица лед и да не пропадне. И както виждаш успя. Оставих го да спечели.
— Държи се, сякаш се мисли за богопомазан.
— Може и да е.
— И кой бог би се съгласил с това?
— Тук не са замесени богове.
Селест заобиколи трупа на русото момиче, напъха фенера и отвертката в джоба си и коленичи точно срещу Джоуи, погледна го над тялото и каза:
— Трябва да видим лицето й.
Той се намръщи:
— Защо?
— Пи Джей не ти е казал името и, но ти е казал, че е от Коъл Вали. Сигурно я познавам.
— Та така ще ти е дори по-тежко.
— Нямаме избор, Джоуи, трябва да я погледнем в лицето. Ако видим коя е, може би ще ни хрумне какво е замислил брат ти, къде е отишъл.
Наложи се да обърнат мъртвата, за да разтворят мушамата. После отново положиха момичето по гръб.
Гъст кичур руса коса, опръскана с кръв, забулваше обезобразеното лице.
С нежност, която трогна Джоуи, Селест отмести кичура настрана. Със свободната си ръка се прекръсти:
— В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.
Джоуи отметна глава назад и се загледа в тавана на светилището, но не защото се надаваше да зърне Светата Троица, а защото нямаше да понесе гледката на празните очни орбити.
— В устата и има парцал — каза му Селест. — От онези, с които си мием колите — велурен. Мисля, че… да, глезените и са завързани с кабел. Не е бягала от никакъв побъркан планинар.
Джоуи потрепери.
— Казва се Бевърли Коршак — продължаваше Селест. — Беше малко по-голяма от мен. Приятно момиче. Мило. Живееше с родителите си, но те продадоха собствеността си на правителството и се преместиха в Ашървил миналия месец. Бевърли работеше като секретарка в електрическата компания. Родителите и са приятели с моите. Познаваме се от много, много време. Фил и Силви Коршак. За тях ще бъде тежък удар.
Джоуи все още зяпаше тавана, когато каза:
— Сигурно Пи Джей я е видял по-рано в Ашървил, Спрял е да си побъбрят. Тя не се е бояла да влезе в колата му. Не е бил непознат. Поне не… на пръв поглед.
— Да я покрием.
— Ти го направи.
Не че щеше да му се повдигне от ослепеното й лице. Страхуваше се, че някак си ще успее да зърне в празните очни ями сините и очи, недокоснати, като в последните мигове от жестоката агония, докато е крещяла за помощ през парцала в устата си и е знаела, че никой няма да я чуе. Мушамата изшумя.
— Знаеш ли, изненадваш ме — каза Джоуи на Селест.
— Защо?
— Защото си толкова силна.
— Тук съм, за да ти помогна и това е всичко.
— Мислех, че аз съм тук, за да помогна на теб.
— Може би и двете.
Шумоленето престана.
— Готово — рече тя.
Джоуи сведе глава и зърна на олтара нещо, което първоначално взе за кръв. Беше се показало, докато обръщаха трупа.
Вгледа се по-добре и осъзна, че вижда нещо надписано с червен спрей. Цифрата едно, заобиколена в кръгче.
— Виждаш ли това? — Джоуи попита Селест, която тъкмо се изправяше на крака.
— Да. Нещо, свързано с плановете за разрушаване на сградите.
— Не съм съгласен.
— Напротив, така е. Няма какво друго да е. Или пък просто някакви хлапета са вилнели из църквата. Има и други такива в залата — обясни Селест и посочи към основната зала. Той се изправи намръщен, взря се нататък и попита:
— Къде?
— На първия ред скамейки.
Отдалече беше трудно да се забележи червеният надпис върху тъмните дървени гърбове на пейките.
Джоуи вдигна металния лост, мина покрай подиума на хора и отиде до вратичката на светилището.
Зад себе си чу, че Селест го следва. Вървеше покрай стената.
На най-първата редица в средната колона скамейки един до друг се виждаха подобни надписи. Бяха точно върху местата, където сядаха хората. Най в края отляво пишеше 2, а последният номер бе 6.
Джоуи имаше чувството, че по гърба му лазят мравки, ала ръката му не напипа нито една.
На първата пейка в дясната колона числата вървяха подред: 7, 8, 9, 10, 11, 12.
— Дванайсет — мрачно промърмори той.
Селест стигна до него и меко попита:
— Какво има?
— Момичето на олтара…
— Бевърли.
Джоуи съсредоточено гледаше червените надписи, които сега му се струваха грейнали като знаци на Апокалипсиса.
— Джоуи? Какво за момичето? Какво има?
Той стоеше вцепенен пред ледената мозайка на истината, ала не успяваше напълно да разгадае смисъла на отделните елементи.
— Той е нарисувал знаците и после е сложил Бевърли върху първия.