— И алармата включва ли се?
— Аха. Ако има концентрация на газове. — Докато ровеше в чекмеджето, Селест откри две кутии с патрони. Извади и тях върху бюрото. — Всички къщи в града се снабдиха с такива устройства преди много време.
— Все едно да живееш върху бомба.
— Да. Но бомба със закъснител.
— Защо не се преместихте?
— Заради бюрокрацията. Непрестанното отлагане. Ако се изнесеш преди правителството да подготви документацията, къщата се обявява за изоставена и за обществена опасност и вече не са склонни да платят добри пари за нея. Налага се да си живеем тук, да ги чакаме, да поемем риска, ако искаме да ни се плати поне половината от стойността.
Отваряйки едната от кутиите, докато Селест отваряше другата, Джоуи полюбопитства:
— Знаеш ли как да използваш оръжие?
— Ходя на стрелбището и на лов заедно с татко още от тринайсет годишна.
— Не ми приличаш на ловец — подхвърли той, докато зареждаше двайсеткалибровата пушка.
— Все се целех, така че да пропусна, никога не съм убила нищо.
— Баща ти не забеляза ли?
Най-смешното е, че без значение какъв е дивечът, татко също се цели, за да пропусне. Макар да не знае, че аз знам.
— Тогава какъв е смисълът?
Селест зареди пушката си и се усмихна:
— Той просто обича да е в гората, да се разхожда в свежото утро, харесва му ободряващият аромат на боровете, а и така има възможност да бъде с мен. Никога не го е казвал, но мисля, че е искал син. Мама е имала проблеми, не е можела да износи второ бебе. Затова винаги се опитвах да бъда по груба пред татко. И той ме мисли за истинска мъжкарана.
— Ти си направо невероятна!
Напъхвайки припряно патрони в джобовете на дъждобрана си, тя отвърна:
— Аз съм, каквато съм.
Необичайността на изказването и му напомни за останалите неразгадаеми неща, които му бе казала тази нощ. Джоуи улови погледа и и отново пропадна в онези неизмерими дълбочини, криещи прекалено много мъдрост за крехката и възраст. Селест беше най-интересното момиче, което някога бе срещал, и се надяваше тя също да види нещо привлекателно в него.
Джоуи тъпчеше резервни патрони в джобовете на дънковото си яке, когато тя го попита:
— Мислиш ли, че Бевърли е първата?
— Първата?
— Първата, която е убил?
— Надявам се… но не знам.
— Мисля, че е имало и други — мрачно заяви момичето.
— След онази нощ, след като избягах, съм убеден, че е имало и други. Явно затова живееше като номад. Писател — друг път. Харесвал му е животът на път, защото се е местел от една полицейска юрисдикция в друга. Мътните го взели, не бях го осъзнал, не исках да го осъзнавам, но това си е типично поведение за социопат — самотникът на пътя, аутсайдерът, непознат, където и да отиде, почти невидим. Много по-лесно се хваща такъв човек, ако труповете се появяват все на едно и също място. Най-умното, което направи Пи Джей, беше, че си избра професия на скиталец и стана известен, забогатя като пътуващ сериен убиец с репутация на писател, създаващ истории за любовта, смелостта и съчувствието.
— Е, да но това е в бъдещето, доколкото ме засяга. Може би е моето бъдеще, може би нашето бъдеще. А може би бъдещето е само едно. Не знам как стават тези неща и дали мисленето въобще ще помогне.
Устата на Джоуи се напълни с горчилка — сякаш вкусът на истината беше като вкуса на аспирина.
— Без значение дали бъдещето е само едно, или е множество от възможности, винаги ще се чувствам виновен за всички онези, които е убил след Бевърли, защото го оставих да се измъкне и не спрях тази лудост.
— И точно затова сега си тук с мен. За да промениш бъдещето. Не само за да спасиш мен, но и всички останали след мен… и за да спасиш себе си. Ала аз исках да кажа; че според мен той е убивал и преди Бевърли. Бил е прекалено хладнокръвен, Джоуи, да ти излезе с оная история за момичето, което се втурва под гумите на колата му на Пайн Ридж. Прекалено нагласено изглежда като за първа жертва. Когато си отворил багажника и си видял трупа, Ти Джей е нямало да бъде толкова спокоен, ако Бев е била първата. Начинът, по който те е убедил, Джоуи — та той е свикнал да слага мъртви жени в багажника и да захвърля труповете им, където никой няма да ги намери. Имал е много време да обмисли какво да прави, ако някой го спипа, преди да се отърве от някой труп.
Джоуи подозираше, че Селест е права, също както бе права, че телефонът не е прекъснат заради бурята.
Нищо чудно, че реагира така в кантората ка Хенри Кадински. Парите от завещанието на баща му идваха от Пи Джей. Бяха кървави пари, също като трийсетте сребърника на Юда. И парите на самия Сатана нямаше да бъдат по-мръсни. Джоуи зареди последния патрон в пушката си и каза: