— Да тръгваме.
13
Навън суграшицата беше спряла и отново валеше дъжд. Тънкият лед по тротоарите се топеше и се превръщаше в киша.
Цяла нощ Джоуи беше мокър и му беше студено. Всъщност беше живял скован от мраз цели двайсет години. Беше свикнал.
На половината път към колата той забеляза, че капакът на двигателя зее отворен. Когато стигна до форда, Селест вече осветяваше мотора с фенерчето си. Капачката на дистрибутора я нямаше.
— Пи Джей е — каза Джоуи.
— Забавлява се.
— Забавлява ли се?
— За него всичко това е игра.
— Струва ми се, че и в момента ни наблюдава.
Джоуи огледа близките изоставени къщи, вятърът огъваше дърветата между сградите. Взря се в южния край на улицата, където асфалтът свършваше и се издигаха гористите хълмове, погледна и на север, където се виждаше главната улица.
— Някъде наоколо е — неспокойно повтори Селест.
Джоуи се съгласи, ала в бурята щеше да е по-трудно да открие брат си, отколкото един срамежлив дух да се покаже на спиритически сеанс.
— Добре, значи сме без кола. Голяма работа. Градът и без това е малък. Кои са по-близо — Доланови или Биймърови?
— Бет и Джон Биймър.
— И майка му.
Селест кимна:
— Хана, Мила старица.
— Да се надяваме, че не сме закъснели.
— Не е възможно Пи Джей да е имал време да дойде тук преди нас, да прекъсне телефонните жици, да повреди колата и междувременно да убие още някого.
Въпреки това двамата забързаха. Обаче не смееха да тичат по хлъзгавия тротоар.
Бяха прекосили едва половината улица, когато подземните трусове се възобновиха, но този път шумът беше оглушителен и бавно нарастваше, докато земята не се разтресе под краката им, сякаш по реката Стикс вече не плаваха лодки и транспортът на душите на мъртвите се извършваше от тракащи и буботещи подземни влакове.
Семейство Биймър живееше на Норт Авеню, което не заслужаваше да бъде наречено авеню. Паважът беше ужасно напукан, а на места голямото подземно налягане го беше повдигнало на високи бабуни. Дори в мрака къщите, някога бели, сега изглеждаха сиви, сякаш не липсата на прясна боя беше проблемът, а отвратителните петна от сажди. Някои от вечнозелените растения бяха повехнали, а останалите бяха мъртви. Поне Норт Авеню беше в северната част на града, далеч от дома на Бейкър — от другата страна на пътя и още една пряка в източна посока.
Двуметрови вентилационни тръби, заградени за безопасност, се издигаха от едната страна на улицата. Над тях се виеха стълбове дим, подобни на процесия от духове, прогонени от подземното царство, подхвърляни от вятъра и пречиствани от дъжда. Те оставяха след себе си само дим и миризма на горещ катран.
Двуетажната къща на Биймърови беше доста тясна, като се имаше предвид големият парцел, върху който се издигаше. Приличаше на високите сгради в центъра на големите градове като Алтуна или Джонстаун. Изглеждаше по-висока, отколкото беше, и вдъхваше страх. На първия етаж светеше.
Докато изкачваха стъпалата на верандата, Джоуи дочу музика и тих смях. Явно телевизорът работеше. Почука на дървената врата.
Вътре в къщата невидимата компания се смееше гръмогласно, а нежните звуци на пиано подсказваха, че хората се веселят.
След кратко колебание Джоуи почука отново, този път по-силно.
— Изчакай малко, де — извика някой отвътре.
Успокоена, Селест въздъхна шумно:
— Те са добре.
Мъжът, който отвори вратата — вероятно Джон Биймър — беше минал петдесет и пет и бе с плешиво теме, обрамчено с косица, заради което приличаше на абат Тък от дружинката на Робин Худ. Биреното му шкембенце висеше над колана на панталоните. Торбичките под очите и отпуснатата му челюст му придаваха вид на старо, дружелюбно ловджийско куче.
Джоуи държеше пушката, насочена към пода на верандата и мъжът не я видя веднага.
— Ти си един много нетърпелив младеж, нали? — приветливо каза Джон. Сетне забеляза и Селест и се усмихна широко. — Ей, госпожице, лимоновият пай, дето го донесе онзи ден, беше страхотен.
— Господин, Биймър, ние… — започна тя.
— Наистина беше страхотен — прекъсна я той и потупа корема си, за да подчертае думите си. — Не знам защо позволих на Бет и мама да го помиришат, преди да си го хапна сам!
Разнесе се ужасен гръм, сякаш някъде наблизо бурният вятър пречупи дебел клон, ала огромното кърваво петно, което обагри бялата тениска на Джон Биймър, нямаше нищо общо с вятъра. Усмивката му се разкриви странно, докато силата на изстрела го запращаше назад.
Джоуи блъсна Селест в гостната. Запрепъва се след нея, претърколи се и блъсна входната врата да се затвори. Портретите на Джон Кенеди и папа Йоан XXI и едно бронзово разпятие, висящо над дивана, едва не паднаха.