Биймър беше отхвърлен в стаята, което значеше, че калибърът на пушката е голям, може би подходящ за лов на елени или на още по-едър дивеч, беше цял топ. Вероятно патроните бяха с кух връх.
В син халат, с корона от розови къдрици на главата, госпожа Биймър се надигна от креслото пред телевизора, обзета от тих ужас. Когато видя съпруга си проснат на земята в локва кръв и забеляза пушките на Селест и Джоуи, тя си направи погрешен извод. Разпищя се и побягна.
— Лягай долу — изкрещя Джоуи.
— Бет, стой долу — умолително извика Селест.
Без да ги слуша, обзета от паника, Бет Биймър се защура из къщата, минавайки пред прозореца. Стъклото мигновено се пръсна с весел камбанен звън. Изстрелът попадна в слепоочието на жената и блъсна главата й с такава сила, че вратът и се счупи. Докато от телевизора се разнасяше необузданият смях, Бет се строполи в краката на старицата в жълт спортен екип, която седеше на диванчето.
Възрастната жена беше Хана, майката на Джон, но тя така и не можа да заплаче за загубата на сина си и съпругата му. Следващите три изстрела профучаха без звън през счупеното стъкло и убиха Хана на място, докато протягаше трепереща ръка към бастуна си, преди Джоуи и Селест дори да успеят да я предупредят.
Войната с Виетнам беше свършила през април, но Джоуи се почувства все едно се намира на бойното поле някъде в Азия. Абсолютно безсмислената смърт можеше да го парализира от ужас и да го разколебае в решимостта му да помогне на хората от Коъл Вали, ала Джоуи не беше просто двайсетгодишно хлапе, а момче с житейския опит на четирийсет годишен мъж, свикнал с жестокостите, насилието и убийствата на деветдесетте години. Джоуи беше продукт на последното десетилетие от хилядолетието и доста адекватно можеше да реагира на внезапните престрелки и кланета.
Дневната беше обляна в ярка светлина и двамата със Селест ставаха лесни мишени, затова Джоуи се претърколи на една страна и стреля в полилея. Трясъкът беше оглушителен, ала Джоуи просто моментално зареди нов патрон и стреля в нощната лампа върху масичката край дивана, а после още веднъж — в последната лампа.
Селест разбра намерението му и изпразни един пълнител в екрана на телевизора. Силната миризма на изгоряло прогони тази на барут.
— Стой долу, под нивото на прозорците — нареди Джоуи.
В настъпилата тишина гласът му звучеше приглушено, сякаш идваше зад вълнен шал, и въпреки това Джоуи осъзна, че гласът му трепери от страх. Макар и рожба на безумието и човешката жестокост — нещо обикновено за края на хилядолетието, Джоуи беше ужасен.
— Пълзи покрай стената към другата стая, към която и да е стая, само се измъкни оттук.
Докато се влачеше паникьосано по пода, мъкнейки пушката за приклада, той се зачуди каква ли роля му е отредена в кошмарната, извратена игра на Пи Джей. Ако родителите на Селест се върнеха в града, щяха да попаднат под прицела на брат му и той щеше да получи всичките дванайсет жертви за пресъздаването на гнусната си театрална сценка. Ала Пи Джей сигурно си беше наумил нещо и за Джоуи. В края на краищата го догони с колата си и го изчака на пътя за града, предизвиквайки го да го последва. Въпреки че извършваше нечувани зверства, които можеха да минат за тотално умопомрачение, Пи Джей всъщност не се държеше като лунатик. Дори и в гнусните си фантазии за убийства и насилие той спазваше определен модел на действие, преследваше някакви цели.
В кухнята часовникът на фурната пръскаше слаба зеленикава светлина, но дори тя бе достатъчна да се различат предметите в помещението и Джоуи остана приведен.
Имаше два прозореца. Единият беше над мивката, а до другия беше масата. И двата имаха завеси — щори, спуснати наполовина.
Притиснал гръб към стената, Джоуи бавно се изправи до масата и спусна щорите докрай.
Хриптейки от напрежение и страх, той бе обзет от странното усещане, че Пи Джей е заобиколил къщата и сега е точно зад гърба му, а единственото, което ги дели от него, е стената. Пи Джей сигурно можеше да чуе учестеното му дишане въпреки воя на вятъра и щеше да го застреля през стената, към която Джоуи притискаше гръб. Ала мигът отлетя, изстрел в гърба така и не последва и ужасът понамаля.
Той предпочиташе Селест да си седи на земята, но тя рискува да получи куршум в ръката, протегна се и спусна щората на прозорчето над мивката.
— Добре ли си? — попита я, когато коленичиха отново и се срещнаха в средата на кухнята.
— Те са мъртви, нали? — отчаяно изрече тя.