— Да.
— И тримата.
— Да.
— Няма ли шанс поне…
— Не. Мъртви са.
— Познавам ги цял живот.
— Съжалявам.
— Когато бях малка, Бет ми беше бавачка.
На призрачната зелена светлинка от часовника кухнята изглеждаше като потопена под водата или като някакво далечно място, отвъд реалността, отвъд потока на времето и живота. Ала вълшебството на лампичката не дари Джоуи с успокоение и стомахът и гърлото му така се стегнаха, че едва преглъщаше. Докато търсеше в джобовете си патрони, той рече:
— Аз съм виновен.
— Не, не си. Той знаеше къде са те, къде да ги търси. Знае кой живее още в града и къде да го открие. Не ние го доведохме тук. Сам е открил пътя.
Джоуи разпиля патроните по пода и се опита да ги събере, ала пръстите му бяха почти вцепенени и ръцете му се тресяха така неудържимо, че той се отказа да презарежда пушката. Трябваше да се успокои. Беше изненадан, че сърцето му все още бие.
Вслушаха се в смъртоносната нощ, нащрек за всеки звук, за тихото поскърцване на отваряща се врата, за издайническото хрущене на счупено стъкло под нечии обувки.
Най-сетне Джоуи промълви:
— Ако се бях обадил на шерифа, когато открих трупа, никой от тях нямаше да е мъртъв сега.
— Не можеш да обвиняваш себе си.
— А кого да обвинявам, мамка му? — развика се Джоуи и веднага съжали за думите си. Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина и разкаяние, но този път насочи гнева си срещу себе си, не срещу Селест.
— Знаех кое е правилното нещо, но не го направих.
— Чуй ме. — Тя намери ръката му в зеления мрак и я стисна силно. — Направил си тази грешка преди двайсет години, но не и тази нощ, защото на пътя за Коъл Вали ти бе даден втори шанс, а не по-рано, когато си говорил с Пи Джей и си намерил трупа. Нали?
— Ами…
— Не си получил втори шанс, за да предадеш брат си на шерифа по-рано.
— Но трябваше да го направя преди двайсет години…
— Това е минало. Ужасно е наистина и ще ти се наложи да живееш с това. Сега обаче значение има само какво ще се случи оттук нататък. Значение имат само настоящите ти избори, значение има това как ще се справиш с нещата, след като зави и пое по правилния път.
— Ама засега не се справям, нали? Трима души са мъртви.
— Трима, които щяха да загинат и без това — настоя Селест. — Които със сигурност са загинали последния път, когато си преживял тази нощ. Ужасно е, болезнено е, но ми се струва, че така е било писано и тази част от събитията не може да бъде променена.
Джоуи потъна в още по-дълбоко отчаяние:
— Тогава какъв е смисълът да получа втори шанс, щом не мога да спася тези хора?
— Защото можеш да спасиш други, преди нощта да свърши.
— Но защо не всички?
— Престани да се самоизмъчваш. Не ти решаваш колко хора можеш да спасиш и доколко можеш да промениш съдбата. Всъщност смисълът да получиш втори шанс не е да спасиш някого в Коъл Вали.
— С изключение на теб.
— Може би дори и мен не. Може би и аз не мога да бъда спасена.
Джоуи изгуби ума и дума. Думите и му прозвучаха така, като че ли Селест бе готова да приеме хладнокръвно смъртта, ала за него гибелта и щеше да бъде тежък удар.
— Може да се окаже, че единственото, което трябва да направиш, е да попречиш на Пи Джей да продължи. За да не продължи да убива още двайсет години. Може би само това се очаква от теб, Джоуи. А не да ме спасиш. Мен или другите. А просто да спреш Пи Джей да върши неща, по-жестоки дори и от тазвечерните. Може би Бог иска само това от теб.
— Тук не са замесени богове. Тази нощ в Коъл Вали няма бог.
Селест стисна ръка и ноктите й се забиха в плътта му.
— Как можеш да говорят така?
— Иди и виж хората оттатък!
— Това е глупаво.
— Как е възможно един милостив бог да позволи подобно нещо да се случи?
— И по-умни от нас са се опитвали да отговорят на този въпрос.
— И са се провалили.
— Това обаче не означава, че няма отговор — рече тя и гневът и нетърпението и нараснаха. — Джоуи, ако не Бог ти е дал възможност да поправят нещата, тогава кой?
— Не знам — нещастно отвърна той.
— Да не би да мислиш, че е Род Стърлинг и че сега си в капан в зоната на здрача? — сряза го тя.
— Не, естествено, че не.
— Тогава кой?
— Може би просто… просто това е някаква физическа аномалия:. Обикновено нагъване във времето. Някаква енергийна вълна. Необяснима и безсмислена. Не знам. Откъде, дявол го взел, да знам?
— Аха. Сега ми е ясно. Просто някакъв дефект във великата машина на вселената — саркастично рече Селест и пусна ръката му. — По-логично е, отколкото божествената намеса.
— Значи не сме в зоната на здрача, а? Сега сме на космическия кораб „Ентърпрайз“ с капитан Кърк и ни нападат енергийни бури, които ни изхвърлят във времеви огъвания.