Джоуи остави слушалката да се люлее на къдравото си кабелче, облегна се на стената и се заслуша в дъжда, във вятъра и в тихия шепот на мъртвите.
Най-накрая Селест наруши тишината:
— Не мисля, че Пи Джей ни дебне.
Джоуи също достигна до това заключение. Пи Джей нямаше да ги убие. Не още. Може би по-късно. Ако беше искал да ги очисти, лесно щеше да го направи, докато седяха на осветената веранда с Джон Биймър. Вместо това той се беше прицелил внимателно между главите им и беше застрелял Джон.
Очевидно поради някакви свои, извратени причини Пи Джей искаше те да останат живи и да станат свидетели на всички убийства в Коъл Вали, после щеше да ги очисти. Сигурно искаше Селест да бъде дванайсетият апостол в безжизнената пиеса, която смяташе да постави в църквата.
„Ами аз? Какво си намислил за мен, братле?“ — помисли си Джоуи.
14
Кухнята, макар и с пластмасови плотове и линолеум на пода, приличаше на Чистилището. На Джоуи му се искаше събитията или някакво отчаяно хрумване да му помогнат да се махне оттам. Трябваше да има нещо, което да направи, за да спре Пи Джей.
Обаче да отидат в дома на Доланови само с желанието да предотвратят убийствата, щеше да бъде пълно безумие. Със Селест просто щяха да станат свидетели на смъртта им.
Може би имаше начин да се вмъкнат в къщата, без някой да бъде застрелян на вратата или пред прозорците. Може би щяха да убедят хората, че са в опасност, и заедно с тях да се барикадират в дома като в крепост. Ала тогава Пи Джей просто щеше да драсне клечката и да ги изгори до един или да ги принуди да избягат навън, където щеше да ги застреля като кучета.
Сети се, че Доланови имат гараж, и ако успееха да влязат в него, щяха да се качат на колата си, за да бягат, и тогава Пи Джей щеше да стреля по гумите от прикритието си. Сетне щеше да убие хората, докато те стояха в капана на повреденото си возило.
Джоуи никога не беше срещал някого от Доланови. Да се убеди, че те наистина съществуват, му беше доста по-трудно, отколкото си бе представял. Колко лесно бе просто да си седи тук и да остави другите сами да се оправят, а той да вярва единствено в зеленикавите сенки около себе си, в слабата миризма на канела и в силния аромат на прясно кафе, в твърдото дърво зад гърба си и в тихото мърморене на хладилника.
Преди двайсет години, когато пренебрегна зловещото доказателство за стореното от брат му, по същия начин като сега не можеше да повярва в съществуването на жертвите. Без окървавените им лица и осакатените им трупове, нахвърлени един върху друг, те бяха така нереални за него, също както парижаните за човек, убеден в идеята на солипсизма. Колко ли хора беше убил Пи Джей през тези двайсет години след злощастната върволица от тази нощ? По двама на година — общо четирийсет? Не. Да убива толкова рядко, сигурно не е било никакво предизвикателство за него, липсвала е тръпката. Може би повече от един на месец? Двеста и петдесет жертви — измъчвани, осакатени, обругани и захвърлени в канавките из цялата страна или погребани в тайни гробове. Не би било невъзможно за тъмната енергия, която владееше брат му. Когато беше отказал да повярва в ужаса, последвал тази нощ, Джоуи всъщност бе отказал да повярва, че убийствата наистина са се случили.
Сега за пръв път осъзна отговорността, която лежеше на плещите му, толкова голяма, че не му се искаше да повярва в нея. Мълчаливото съгласие, което бе дал на Пи Джей през онази вечер, беше довело до триумф на злото, толкова зловещ и кървав, че Джоуи изведнъж се почувства смазан от вината, жигосала душата му.
Ненамесата беше дала по-силни резултати дори от евентуален опит да направи нещо.
— Той иска да отидем у Доланови, за да видим как ги убива — прегракнало обясни Джоуи. — Ако не отидем веднага, може би… ще им спечелим още малко време.
— Не можем просто да седим тук.
— Не. Защото и без това рано или късно той ще ги избие.
— Няма да е късно — мрачно предрече Селест.
— Докато все още е тук и ни дебне, трябва да направим нещо неочаквано, за да го задържим при нас, далеч от семейството, трябва да направим нещо, което да го изненада и обезпокои.
— Какво например?
Мърморенето на хладилника. Дъждът. Кафето, канелата. Часовникът на фурната — тик-так, тик-так.
— Джоуи? — подкани го тя.
— Много е трудно да се сетя за нещо, което да го обърка. Той е толкова самоуверен, толкова дързък.
— Защото има вяра.
— Пи Джей ли? Вяра в какво?