— Малко след осем вечерта. — Джинджър вече не говореше монотонно, защото това бяха истинските й спомени. — До залез слънце оставаше час, но бях капнала от умора. Единственото ми желание беше да вечерям, да се изкъпя и да си легна.
Тя описа подробно мъжа и жената на регистрацията и дори си спомни имената им.
— Фей и Ърни.
— След като си се регистрирала, ти си вечеряла в грила до мотела. Как изглеждаше ресторантът?
Джинджър го описа подробно и убедително. Но когато стигна до момента, в който излезе от заведението, спомените й отново станаха фалшиви. Явно паметта й бе променена в периода след влизането й в грил „Спокойствие“ в онзи петък вечерта, до напускането на мотела и заминаването й за Юта във вторник.
Пабло пак я върна в малкия ресторант, търсейки точния момент, в който свършваха истинските спомени и започваха фалшивите.
— Разкажи ми минута по минута за вечерята в грил „Спокойствие“.
Джинджър изправи рамене. Очите й още бяха затворени, но се движеха зад клепачите, сякаш се оглеждаше наляво и надясно, докато влизаше в грил „Спокойствие“. За изненада на Пабло тя стана и тръгна към средата на стаята. Той скочи и се приближи до нея, за да я предпази да не се блъсне в мебелите. В мислите си Джинджър вървеше между масите в ресторанта. Напрежението и страхът я напуснаха, защото тя беше изцяло в онзи момент, преди да започнат неприятностите й.
— Здрачи се, докато се освежа и дойда тук — тихо и спокойно каза тя. — Навън равнините са оранжеви на светлината на залязващото слънце и ресторантът е изпълнен с тези отблясъци. Мисля да седна в ъгловото сепаре до прозореца. Ухае приятно. Лук… подправки… пържени картофи.
— Колко човека има в заведението, Джинджър?
Тя спря и се обърна, сякаш оглеждаше помещението.
— Готвач и сервитьорка. Трима мъже… Предполагам, че са шофьори на камиони… Седят на високи столчета до бара… Още трима на онази маса… И възпълничкият свещеник… Друг мъж в сепарето… Единайсет човека заедно с мен.
— Добре. Да отидем в сепарето до прозореца.
Джинджър отново тръгна, като леко се усмихна на някого, заобиколи някакво препятствие, което само тя виждаше, и после изведнъж трепна от изненада и сложи ръка на устата си.
— Какво има? — попита Пабло. — Какво стана?
Тя примига няколко пъти, усмихна се и заговори на някого в грил „Спокойствие“.
— Не, не. Нищо ми няма. Всичко е наред. Вече се избърсах. Ето, виждате ли?
Джинджър избърса лицето си, като гледаше надолу, сякаш човекът, с когото разговаряше, седеше, а после вдигна глава, когато той стана.
— Когато изсипвате сол, по-добре е да я хвърляте през рамо, защото инак един Господ знае какво може да стане. Баща ми хвърляше сол три пъти, затова, ако бяхте като него, щяхте да ме засипете.
Тя продължи да върви и Пабло каза:
— Спри. Почакай, Джинджър. Разкажи ми как изглежда мъжът, който хвърли сол по теб.
— Млад. На трийсет и две-три години. Около метър седемдесет и пет. Строен. Черна коса. Черни очи. Хубав. Изглежда стеснителен и мил.
Мъжът несъмнено беше Доминик Корвези.
Джинджър пак тръгна. Пабло внимателно я насочи към канапето. Тя седна, погледна през прозореца и се усмихна, наслаждавайки се в спомена си на равнините в Невада, озарени от лъчите на залязващото слънце.
Пабло гледаше и слушаше, докато Джинджър разменяше любезности със сервитьорката и си поръчваше бира. Секундите летяха, но той не бързаше, защото знаеше, че се приближават до критичния миг, когато реалните й спомени ще отстъпят място на фалшивите. Събитието или онова, което тя бе видяла, се бе случило в този момент и Пабло искаше да научи всичко за минутите, водещи към него.
Сервитьорката донесе бирата и Джинджър си поръча домашно приготвена зеленчукова супа и сандвич със сирене.
После, преди да й сервират храната, Джинджър се намръщи, погледна през въображаемия прозорец и попита:
— Какво е това?
— Какво виждаш?
На лицето й се изписа безпокойство и тя стана.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Джинджър се обърна към другите посетители в ресторанта и с озадачено изражение каза:
— Нямам представа.
Тя протегна ръце, сякаш да се подпре на масата или на стената на сепарето.
— Тресе се. Защо всичко се тресе?
Джинджър подскочи от изненада.
— Чашата ми падна на пода. Земетресение ли има? Какво става? Какъв е този шум? Вратата!
Тя се уплаши и побягна, отправяйки се към изхода.
— Вратата! — отново извика Джинджър, но после изведнъж спря, олюля се, ахна и се разтрепери.
Пабло се приближи до нея. Тя падна на колене и наведе глава.
— Какво става, Джинджър?