— Какво има, миличка?
— Нищо. Ела да видиш — тихо и замечтано каза момиченцето.
Джорджа се приближи до нея и попита:
— Какво да видя, миличка?
— Луната — отговори Марси. Очите й бяха приковани в сребристия полумесец, който светеше високо в черното небе. — Луната.
4.
Бостън, Масачузетс
В понеделник, шести януари, вятърът от Атлантическия океан беше резлив, студен и безмилостен. Прегърбили рамене и навели глави, хората бързаха да се приберат на закрито място. На сивата зимна светлина модерните небостъргачи изглеждаха като направени от лед, а старите, исторически къщи представляваха печална гледка, съвсем различна от очарованието и величието им в по-хубаво време. През нощта бе валял сняг, примесен с дъжд, и клоните на дърветата бяха заскрежени.
Хърбърт, икономът на семейство Ханаби, закара Джинджър Вайс на седмата й среща с Пабло Джаксън. Вятърът и снежната буря през нощта бяха повредили електрическата мрежа и светофарите не работеха, затова Джинджър закъсня пет минути.
След пробива по време на сеанса в събота тя реши да се свърже с хората в мотел „Спокойствие“ в Невада и да разговаря с тях за забравеното събитие, случило се там през нощта на шести юли по миналото лято. Собствениците на мотела или бяха съучастници на онези, които бяха промили мозъка й, или жертви като нея. Ако бяха промили и техните мозъци, вероятно и те страдаха от пристъпи на безпокойство.
Пабло категорично възрази срещу незабавния контакт, защото смяташе, че рискът е твърде голям. Ако собствениците на мотела не бяха жертви, а съучастници, Джинджър щеше да се изложи на сериозна опасност.
— Трябва да бъдеш търпелива. Преди да се свържеш с онези хора, е необходимо да научиш колкото е възможно повече за тях.
Тя предложи да отидат в полицията и да поискат закрила и разследване, но Пабло я убеди, че ченгетата няма да проявят интерес. Джинджър не разполагаше с доказателства, че е била жертва на промиване на мозъка. Освен това местната полиция нямаше право да разследва престъпления извън границите на щата. Джинджър трябваше да отиде при федералните власти, но в такъв случай може би несъзнателно щеше да потърси помощ от хората, виновни за онова, което бяха направили с нея.
Обезсърчена, но без да е в състояние да намери празнота в доводите на Пабло, тя се съгласи да продължат лечението по неговата програма. Той искаше да бъде сам в неделя, за да може да прослуша записа от сеанса в събота, а в понеделник сутринта щеше да ходи на свиждане при един приятел, който бе в болница.
Сутринта Пабло й се бе обадил в болницата, за да й каже, че приятелят му е изписан по-рано от очакваното, и ако желае, Джинджър може да отиде при него в единайсет часа.
— Тъкмо ще ми помогнеш да приготвя обяда — добави възрастният илюзионист.
Вратата на апартамента му беше открехната. Джинджър предположи, че той я бе оставил отворена за нея, влезе във фоайето, затвори и попита:
— Пабло?
В една от стаите някой изсумтя. Нещо тихо изтрака. Друго тупна на пода.
— Пабло?
Той не отговори. Джинджър влезе в хола и извика по-силно.
— Пабло?
Тишина.
Вратата на библиотеката беше отворена и оттам се процеждаше светлина. Джинджър влезе и видя Пабло, който лежеше по лице на пода. Явно току-що се бе върнал от болницата, защото още беше с палто.
Тя се втурна към него и коленичи. Хрумнаха й различни зловещи вероятности — мозъчен кръвоизлив, тромбоза, емболия или масивен сърдечен удар, но не беше подготвена за онова, което видя, когато го обърна по гръб. Пабло беше прострелян в гърдите и от раната бликаше яркочервена артериална кръв.
Той отвори очи и макар да изглеждаше дезориентиран, я позна. От устата му потече кръв.
— Бягай — прошепна Пабло.
Джинджър изведнъж осъзна, че и нейният живот може да е в опасност. Не бе чула изстрел, което означаваше, че нападателят използва заглушител. Той явно не беше обикновен крадец. Всички тези мисли преминаха за миг в съзнанието й.
Джинджър се изправи и се обърна към вратата. Стрелецът — висок и широкоплещест мъж в кожено манто — се появи на прага. Беше едър, но нямаше толкова заплашителен вид, колкото Джинджър очакваше. Мъжът беше на нейните години, гладко избръснат и с невинни сини очи.
Когато заговори, контрастът между невзрачната му външност и убийствените му действия стана още по-очебиен, защото първите му думи бяха извинение, произнесено с треперещ глас.
— Не трябваше да става така, за Бога. Аз само… исках да презапиша лентите на високоскоростен касетофон.