Той посочи бюрото и Джинджър видя отворено дипломатическо куфарче, в което имаше някакво електронно устройство. Върху бюрото бяха разхвърляни касети и тя се досети какво съдържат.
— Да извикаме линейка — предложи Джинджър и тръгна към телефона, но мъжът я спря, гневно замахвайки с пистолета.
— Щях да направя презапис на шестте ви сеанса и после да изчезна — каза непознатият, раздвоен между гнева и сълзите. — Той трябваше да се върне чак след един час, по дяволите!
Джинджър грабна възглавница и я сложи под главата на Пабло, за да не се задуши от кръвта в гърлото си.
Илюзионистът се закашля и затвори очи. Джинджър искаше да направи повече за него, но единствената помощ би била хирургичната намеса. В момента тя можеше само да сложи ръка на рамото му, за да се опита да го окуражи.
— И защо имаше пистолет? — продължи стрелецът. — Скапан, осемдесетгодишен старец, а носи пистолет, сякаш знае да борави с оръжие.
Едва тогава Джинджър забеляза пистолета на килима, на няколко сантиметра от протегнатата ръка на Пабло. Обзе я смразяващ кръвта страх и едва не припадна, защото разбра, че през цялото време Пабло е съзнавал на каква опасност се излага, като й помага. Джинджър не предполагаше, че опитът да разбият бариерата пред блокираната й памет мигновено ще привлече нежеланото внимание на хората като мъжа в коженото манто. Това означаваше, че я наблюдават. От мига, в който се бе свързала с Пабло, тя несъзнателно бе изложила на риск живота му. И той го знаеше, защото се бе въоръжил. Джинджър изпита силно чувство на вина.
— Ако не бе извадил онзи глупав пистолет — нещастно каза стрелецът — и не бе настоял, че ще извика ченгетата, щях да си отида, без да го докосна с пръст. Не исках да му причинявам болка. По дяволите.
— Позволи ми да се обадя на „Бърза помощ“, за Бога. Щом не си искал да го нараниш, нека да повикаме линейка.
Мъжът поклати глава и погледна прострения на пода илюзионист.
— Късно е. Той е мъртъв.
Дъхът й секна и зрението й се замъгли, сякаш изпадаше в несвяст. Един поглед към изцъклените очи на стрелеца беше достатъчен, за да потвърди истината, но Джинджър не искаше да я приеме. Вдигна лявата ръка на Пабло, търсейки пулс, но не усети нищо. После докосна сънната артерия на гърлото му, но макар че плътта му още беше топла, в тялото нямаше признаци на живот.
— О, не — каза Джинджър. — Не.
Тя допря пръсти до черното чело на илюзиониста, но не за да постави диагноза, а нежно и с обич. Сърцето й се сви от мъка. Макар да познаваше Пабло едва от две седмици, Джинджър го чувстваше като баща и знаеше, че той също я бе обикнал като своя дъщеря.
— Съжалявам — с разтреперан глас каза убиецът. — Наистина съжалявам. Ако не се бе опитал да ме спре, щях да си тръгна, без да му сторя нищо. Но го убих. А ти… видя лицето ми.
Джинджър преглътна сълзите, осъзнавайки, че моментът не е подходящ да скърби, бавно се изправи и погледна мъжа в очите.
— Трябва да се отърва и от теб. Да претърся апартамента, да изпразня чекмеджетата и да взема някои ценни неща, за да изглежда така, че си влязла по време на обир. Да. Вместо да презаписвам лентите, ще ги взема, за да не предизвикат подозрения. Съжалявам. Господи. Наистина съжалявам, но няма друг начин. Бих искал да имаше. Вината отчасти е моя. Трябваше да чуя, че старият негодник се връща. Не трябваше да му позволявам да ме изненада — добави стрелецът и тръгна към Джинджър. — А може би трябва да те изнасиля? Искам да кажа, дали един крадец само би застрелял красиво момиче като теб? Няма ли първо да я изнасили? Така не би ли изглеждало по-убедително? Господи, не знам дали ще мога да го направя. Как бих се възбудил и го бих извършил, като знам, че после трябва да те убия? Това не ми харесва. Не трябваше да става така. Наистина ми е неприятно.
Привидното му разкаяние, непрекъснатите извинения и тъжни самообвинения накараха Джинджър да настръхне от страх. Мъжът нямаше да е толкова страшен, ако беше безмилостен и кръвожаден. Фактът, че страдаше от скрупули, но можеше да ги пренебрегне и да извърши изнасилване и две убийства, го превръщаше в чудовище.
Той спря на пет-шест крачки от нея и каза:
— Моля те, съблечи палтото си.
Беше безполезно да го моли, но Джинджър се надяваше да повиши самоувереността му.
— Няма да кажа нищо на ченгетата. Кълна се. Моля те, пусни ме да си отида.
— Бих искал да мога да го направя. — Лицето му не изразяваше угризения. — Съблечи палтото си.
Печелейки време, докато реши как най-добре да действа, Джинджър бавно разкопча палтото си и го пусна на пода.
Убиецът се приближи до нея. Дулото на пистолета беше само на няколко сантиметра от гърдите й.