Джинджър трябваше да се измъкне от апартамента. При това бързо.
Тя не хранеше надежди, че ще стигне до външната врата. Мъжът може би вече бе претърсил спалнята и се връщаше в хола.
Джинджър остави ножа, пъхна ръка под пуловера си, махна сутиена и го пусна на пода. После безшумно заобиколи масата, дръпна завесите, погледна към площадката на аварийното стълбище и отвори прозореца. Дървената рамка се бе подула от зимната влага и изскърца. Джинджър разбра, че стрелецът е чул звука, защото бързите му стъпки отекнаха в коридора.
Тя се прехвърли през перваза, скочи на металните стълби и започна да слиза. Студеният вятър я прониза до мозъка на костите. Стъпалата бяха заскрежени от снощната виелица, а на перилата имаше ледени висулки. Но Джинджър трябваше да бърза, иначе щеше да получи куршум в гърба.
Когато й останаха още четири стъпала до следващата площадка, тя чу, че някой ругае и погледна нагоре. Убиецът на Пабло Джаксън се прехвърляше през прозореца на кухнята.
Джинджър забърза надолу, но се подхлъзна и падна.
Шепотът на пистолета със заглушител беше сподавен от френетичните стенания на вятъра, но Джинджър видя, че от металното стъпало на няколко сантиметра от лицето й изскочиха искри. Тя отново погледна нагоре. Стрелецът се прицели в нея, но в същото време се подхлъзна и се запрепъва по стъпалата. Той полетя надолу и Джинджър помисли, че ще се стовари върху нея. Но мъжът се хвана за перилата и успя да спре стремглавото си спускане.
Той се простря по гръб, като се държеше за перилата с ръката, в която стискаше пистолета, затова не можа да стреля по Джинджър.
Тя се изправи, твърдо решена да избяга, колкото е възможно по-бързо. Но когато за последен път погледна към убиеца, Джинджър бе привлечена от копчетата на палтото му, които бяха единственият цветен предмет в зимния сумрак. Месингови копчета, украсени с образа на изправил се на задните си крака лъв — познат мотив от английската хералдика. Дотогава тя не бе забелязала нищо особено в копчетата, но сега се втренчи в тях и всичко друго избледня. Само копчетата останаха реални и предизвикаха в нея много по-силен страх отколкото от стрелеца.
— Не — каза Джинджър, безуспешно отричайки онова, което се случваше с нея. — О, не.
Копчетата. Това беше възможно най-неподходящият момент да загуби контрол над себе си. Копчетата.
Тя не можа да предотврати пристъпа. За пръв път от три седмици Джинджър бе завладяна от парализиращ, необясним ужас, който я накара да се почувства незначителна и обречена.
Тя отмести поглед от копчетата и хукна надолу по аварийното стълбище и докато зрението й се замъгляваше, осъзна, че безразсъдното й бягство сигурно ще завърши със счупване на крак или прекършване на гръбначния стълб. И после, докато лежеше неподвижно, убиецът щеше да се приближи до нея, да опре пистолета до главата й и да й пръсне черепа.
Пред очите й падна мрак.
Джинджър се свести и видя, че се е свила в купчина листа и сняг в края на стълбите за мазето зад някаква къща, която се намираше неизвестно на какво разстояние от жилището на Пабло. Тъпа болка пронизваше гръбнака й. Дясната страна я болеше. Дланта на лявата й ръка пламтеше. Но най-неприятното беше силният вятър. Студът на снега и леда под нея и на бетонната стена, на която се бе облегнала, пронизваше тялото й. Брулещият вятър съскаше и стенеше, досущ живо същество.
Джинджър не знаеше откога седи там, но трябваше да стане, иначе рискуваше да се разболее от пневмония. Но може би стрелецът беше наблизо и я търсеше, и ако тя се покажеше, преследването щеше да започне отново, затова реши да изчака минута-две.
Тя се изуми, като видя, че е изминала целия път по заледените стъпала на аварийното стълбище и бе избягала в това скривалище, без да си счупи врата. Явно по време на пристъпите на пориомания, когато бе принизена до окаяното състояние на уплашено и обезумяло животно, поне съществуваше утехата, че бяга бързо и здраво се държи на краката си.
Досущ двама трудолюбиви погребални агенти, вятърът и студът продължаваха да изсмукват топлината от нея. Тясното, сиво, бетонно стълбище все повече приличаше на отворен ковчег. Джинджър реши, че е време да се махне оттам и бавно се изправи. Малкият заден двор беше пуст. Наоколо имаше само сняг, скреж и дървета с голи клони. Нямаше нищо заплашително. Треперейки, подсмърчайки и преглъщайки сълзите, тя изкачи стъпалата и тръгна по пътеката към края на двора.