Доминик запали фенерчето и освети кухнята. Помещението вече не беше в отвратителното състояние, в което го бяха заварили полицаите. Според вестника преди два дни сестрата на Ломак започнала да разтребва и да подготвя къщата за продан. Плотовете бяха чисти, а подът — безупречно излъскан. Във въздуха се носеше миризма на боя и дезинфекционни препарати. Мярна се една-единствена уплашена хлебарка, но пълчищата бяха изчезнали. Нямаше ги и снимките на луната.
Доминик се притесни, че Еленор Улзи и помощниците й са заличили всички следи от обсебеността на Зебедая Ломак.
Но тревогите му се изпариха, когато влезе в хола, където стените, таванът и прозорците още бяха облепени с огромни плакати на луната. Ефектът беше дезориентиращ и на Доминик му се зави свят. Устата му пресъхна.
Бавно излезе и тръгна по коридора, където всеки квадратен сантиметър беше покрит със снимки на небесното светило — черно-бели, цветни, малки и големи. Двете спални бяха украсени по същия начин. Вездесъщите луни приличаха на плесен, която бе хвърлила спори из цялата къща и бе проникнала във всеки ъгъл.
Във вестника пишеше, че повече от година преди самоубийството си Ломак е живял там сам. Доминик вярваше в това, защото, ако видеха всички тези изображения на луната, гостите мигновено щяха да се обадят на лекарите в някоя психиатрична клиника. Съседите бяха разказали за бързата метаморфоза на комарджията от изключително общителен човек в отшелник. Зебедая явно бе започнал да проявява интерес към луната по миналото лято.
Периодът странно съвпадаше с началото на промените в живота на Доминик.
Безпокойството му нарастваше с всяка изминала минута. Доминик не можеше да разбере какво бе подтикнало Ломак да направи тази необикновена изложба, но изпита съпричастност към ужаса му. Кръвта му се смрази, докато обикаляше къщата и осветяваше снимките на луната. Доминик инстинктивно усети импулса, който бе принудил Ломак да облепи стаите си с изображения на луната, защото същият този импулс го бе накарал да я сънува.
Двамата с Ломак бяха преживели заедно нещо, в което небесното светило играеше някаква роля или беше завладяващ символ. По миналото лято те явно се бяха намирали на едно и също място по едно и също време.
Ломак бе полудял от напрежението на потиснатите спомени.
„Дали и аз няма да се побъркам?“ — запита се Доминик.
Хрумна му нова и мрачна мисъл. Ами ако Ломак не се бе самоубил от отчаяние заради необяснимата си обсебеност, а е бил принуден да пъхне дулото в устата си, защото най-после си е спомнил какво му се е случило по миналото лято? Може би споменът е бил много по-неприятен от загадъчността. Вероятно, ако истината се разкриеше, ходенето насън и кошмарите нямаше да изглеждат толкова ужасни, колкото случилото се по пътя от Портланд до Маунтинвю.
Луните… Потискащото въздействие на онези очертания се засили. Месечините сякаш предвещаваха някаква неразгадаема, но осезаемо зла орис, която го очакваше. Препъвайки се, Доминик хукна навън, защото изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга от тях.
Той отново влезе в хола, спъна се в купчина книги, сгромоляса се с трясък на пода и за миг остана да лежи там зашеметен. Но съзнанието му бързо се проясни. Доминик скочи и се вторачи в името си, надраскано с флумастер на светлото лице на луната на един от десетките еднакви плакати. Не го беше забелязал, когато първия път влезе там, но сега падна така, че лъчът на фенерчето в дясната му ръка освети написаното.
През тялото му преминаха ледени тръпки. Във вестника не се споменаваше нищо за това, но почеркът сигурно беше на Ломак. Доколкото си спомняше, Доминик не познаваше комарджията. Но да се преструва, че става дума за друг Доминик, би означавало да повярва в някакво невероятно съвпадение.
Той се приближи до плаката и спря на пет-шест крачки от него. И в същия миг на светлината на фенерчето видя, че на съседните плакати също са написани имена — ДЖИНДЖЪР, ФЕЙ и ЪРНИ. Името му беше там, защото Доминик бе споделил забравеното кошмарно преживяване с още трима човека, макар че не си спомняше абсолютно нищо за тях.
Корвези се замисли за свещеника от моменталната снимка. Дали той беше Ърни?
А русокосата жена, завързана за леглото? Може би тя беше Джинджър. Или Фей.
В паметта му се събуди мрачен и страховит спомен, който обаче остана в подсъзнанието, досущ неясно петно без определени очертания. Сякаш под изпъстрената със слънчеви лъчи повърхност на черно море премина гигантско същество, което разкри присъствието си само с вълничките около себе си и с проблясъка на отразена светлина във водата.