От момента, в който влезе в дома на Ломак, Доминик бе обзет от страх, но сега започна да изпитва и чувство на безсилие и отчаяние. Той извика и гласът му отекна по облепените със снимки на луната стени.
— Защо не мога да си спомня?
Доминик, разбира се, знаеше защо не може да си спомни. Някой бе промил мозъка му и бе заличил спомените му. Уплашен и същевременно ядосан, той продължи да крещи:
— Защо не мога да си спомня? Трябва да си спомня!
Доминик протегна ръка към плаката, сякаш искаше да изтръгне от хартията спомена, който се бе събудил в съзнанието на Ломак, докато бе писал името му.
— Да ви вземат дяволите, които и да сте! Ще си спомня, копелета!
Изведнъж, колкото и да беше невероятно, плакатът започна да се откъсва от стената, преди Доминик да го е докоснал. Четирите лентички тиксо се отлепиха и фотосът изскочи от стената, досущ издухан от силен вятър. Доминик залитна от изумление и едва не падна отново върху книгите.
Плакатът спря на няколко крачки пред него, на нивото на очите му, като леко се движеше вълнообразно по цялата си дължина, и ту се издуваше, ту се нагъваше.
„Сигурно халюцинирам“ — помисли Доминик, макар да знаеше, че явлението е реално.
Той започна да се задушава, защото въздухът сякаш стана гъст като сироп.
Ръцете му се разтрепериха. Лъчът на фенерчето пробягваше по лъскавите повърхности на хартиените луни.
Изведнъж от всички части на стаята се разнесе шум от отлепване на плакати. Петдесетина снимки на луната едновременно се понесоха към Доминик, който извика от учудване и страх.
Плакатите застанаха във въздуха, без да помръдват. Тишината в къщата на мъртвия комарджия беше абсолютна като в храм, останал без богомолци, и смрази Доминик до мозъка на костите, опитвайки се да спре движението на кръвта в артериите и вените му.
После, досущ петдесет части на един механизъм, задвижен от безшумно натискане на копче, снимките на луната трепнаха, зашумоляха и се разлюляха, и макар да нямаше вятър, започнаха да се въртят в кръг из стаята. Доминик стоеше в средата на странната въртележка, а луните обикаляха около него. Фотосите подскачаха игриво, гърчеха се конвулсивно, извиваха се, огъваха се и обикаляха все по-бързо и на светлината на фенерчето приличаха на процесия, задвижена от магьосник, който им бе вдъхнал живот.
Страхът на Доминик намаля и отстъпи място на изумление. Дори го обзе безумна радост. Той не можеше да измисли обяснение за онова, което виждаше, но стоеше смаян, озадачен и зашеметен. Втрещен, той бавно се въртеше в кръг и наблюдаваше лунния парад около него. Накрая от гърлото му се изтръгна нервен смях.
За миг атмосферата се промени драстично. Плакатите сякаш се превърнаха в криле и полетяха към Доминик като петдесет огромни, разгневени прилепи. Те започнаха да се стрелкат над главата му, да плющят в лицето му и да го удрят по гърба. Макар че не бяха живи, Доминик долови злонамереност в атаките им. Той закри с една ръка лицето си и размаха другата, но плакатите не се отдръпнаха. Шумът стана по-силен и френетичен, докато хартиените криле се размахваха във въздуха.
Доминик забрави за радостта, която изпита, и се запрепъва из стаята, панически търсейки изхода, но не видя нищо друго, освен плющящите, въртящи се във въздуха луни, и загуби ориентация.
Шумът се засили още повече, когато плакатите в коридорите и другите помещения започнаха да се откъсват от стените. Към хола полетяха хиляди луни, които също се въртяха, пращяха, пукаха и съскаха. Доминик имаше чувството, че се намира сред бушуващи пламъци.
Той интуитивно почувства, че целта на тази невероятна демонстрация е да му помогне да си спомни забравените преживявания. Доминик нямаше представа кой или какво бе предизвикало явлението, но разбра посланието. Ако се потопеше в бурята от луни и им позволеше да го завладеят, той щеше да проумее сънищата си и причината за тях и да узнае какво му се бе случило по пътя преди осемнайсет месеца. Но Доминик беше твърде уплашен, за да се отпусне и да изпадне в унес от хипнотизиращия танц на бледите сфери. Той жадуваше за прозрение, но в същото време се ужасяваше от него. Доминик притисна ръце до ушите си, затвори очи и извика:
— Не! Не! Престанете! Спрете!
Той се стъписа, когато шумът внезапно утихна, защото не очакваше, че заповедта му ще бъде изпълнена. Но едва ли думите му бяха оказали някакво въздействие.
Доминик махна ръце от ушите си и отвори очи.
Галактиката от луни още стоеше във въздуха.
С разтреперана ръка взе един от плакатите. В снимката нямаше нищо особено и Доминик се запита как е възможно да се движи.
— Как? — попита той на глас. — Как? Защо?