Изведнъж луните паднаха едновременно, сякаш някаква магия се развали. Плакатите се скупчиха на пода и от загадъчната жизнена сила, която им бе вдъхнала живот, не остана и следа.
Смаян и зашеметен, Доминик затътри крака към коридора. Хартиените луни скърцаха и шумоляха под подметките му като сухи есенни листа. Той спря и освети стените, където бяха останали само кабарчета, лентички тиксо и петна от лепило.
Доминик се върна в хола, коленичи и с треперещи пръсти започна да рови из снимките, опитвайки се да проумее какво бе видял.
В душата му се бореха страх и приятно изумление. Но истината беше, че не може да разбере какво изпитва, защото нямаше прецедент на онова, което току-що бе преживял. По едно време го напуши безумен смях, но после радостта му бе помрачена от вледеняващ ужас. В един миг имаше чувството, че е бил в присъствието на нещо неописуемо зло. Но в следващия бе убеден, че е било добро и чисто. Зло. Добро. Вероятно и двете… или нито едното. Знаеше само, че е станал свидетел на нещо загадъчно.
Онова, което му се бе случило по миналото лято, беше много по-странно, отколкото Доминик съзнаваше.
Докато прелистваше плакатите, той забеляза нещо необикновено на ръцете си и ги вдигна към лъча на фенерчето. На дланите му пламтяха кръгове от възпалена и зачервена плът. Очертанията им бяха съвършени.
Белезите постепенно избледняха и изчезнаха.
Беше вторник, седми януари.
6.
Чикаго, Илинойс
В спалнята си на втория етаж в жилището на пастора в „Сейнт Бернадет“ отец Стефан Висажик се събуди от думкане на барабан. Звуците бяха плътни и басови. Чуваше се и ритмичен екот на тимпани, досущ туптене на огромно сърце.
Озадачен и още сънен, Стефан запали лампата, присви очи и погледна будилника. Беше два часът и седем минути, вторник сутринта и моментът определено не беше подходящ за парад.
Дум, дум, дум… Дум, дум, дум…
След всяка поредица от три удара имаше пауза от три секунди. Синхронът и безпогрешното повторение на звуците приличаше на усърдните удари на буталото на гигантска машина.
Отец Висажик отметна завивките и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор между жилището и църквата, но видя само сняг и голите клони на дърветата.
Барабаненето се усили и паузата намаля на две секунди. Стефан взе халата си и го наметна. Звучното думкане стана толкова силно, че вече не предизвикваше само безпокойство и озадаченост, а започна да го плаши. Всеки тътен разтърсваше къщата.
Отец Висажик забърза по коридора, намери ключа за осветлението и запали лампата.
Вдясно се отвори друга врата и от стаята изскочи отец Майкъл Джерано, другият помощник на Стефан.
— Какво е това?
— Не знам — отговори отец Висажик.
Следващите три тътена бяха два пъти по-силни от предишните и къщата се разтресе, досущ ударена с гигантски чукове. Но въпреки силата си звукът беше приглушен, сякаш чуковете бяха увити в плат. Лампата примига. Паузата между поредиците вече беше една секунда и ехото не заглъхваше. И с всеки тътен светлината отново потрепваше, а подът се тресеше.
Стефан и отец Джерано едновременно установиха източника на шума — стаята на Брендън Кронин — и хукнаха към вратата.
Беше невероятно, но Брендън спеше дълбоко. Въпреки оглушителните експлозии, които напомниха на отец Висажик за минохвъргачките във Виетнам, Брендън необезпокояван сънуваше. На устните му дори трептеше усмивка.
Прозорците тракаха. Четката за коса и монетите върху нощното шкафче издрънчаха, а молитвеникът се плъзна първо наляво, после надясно. Разпятието на стената се разтресе.
Отец Джерано извика нещо, но Стефан не разбра думите му, защото между детонациите вече нямаше пауза. Отец Висажик сякаш чуваше пулсирането на огромна и неизмеримо мощна машина. Но звукът се разнасяше от всички страни, все едно механизмът беше скрит в стените на къщата и извършваше някаква загадъчна и необяснима задача.
Молитвеникът падна от нощното шкафче, а монетите се разпиляха на пода. Отец Джерано отстъпи назад. Очите му бяха широко отворени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да побегне.
Но Стефан се приближи до леглото, наведе се над спящия свещеник и извика името му, после сграбчи Брендън за раменете и го разтърси.
Младият проповедник примига и отвори очи.
Думкането изведнъж спря.
Отец Висажик подскочи така, както когато първият тътен прекъсна съня му, пусна Брендън и огледа стаята.
— Бях толкова близо — сънено каза Брендън. — Защо ме събуди? Бях толкова близо.
Стефан отметна завивките, сграбчи ръцете му и ги погледна. На дланите пламтяха яркочервени кръгове. Отец Висажик се вторачи в белезите, защото ги виждаше за пръв път.