„Какво е това, за Бога?“ — запита се той.
Дишайки учестено, отец Джерано също се приближи до леглото, видя кръговете и попита:
— Откъде се появиха?
— Какво е това? Откъде се появиха? — обърна се Стефан към Брендън.
— Зоват ме — тихо и приятно развълнуван отговори младият свещеник. — Викат ме да се върна.
— Какво те зове?
Брендън примига, надигна се и се облегна на таблата на леглото. Погледът му беше разфокусиран, но после се проясни и той погледна отец Висажик.
— Какво се случи? И ти ли го чу?
— Да. Тътенът разтърси цялата къща. Какво беше това, Брендън?
— Зов. Викаха ме и аз последвах зова.
— Но какво те викаше?
— Не знам. Нещо. Викаше ме да отида пак там…
— Къде?
Брендън се намръщи.
— Към светлината. Златистата светлина от съня, за който ти разказах.
— Какво става? — попита отец Джерано. Гласът му трепереше, защото не бе запознат с чудесата като пастора и помощника му. — Ще ми обясни ли някой?
Другите двама свещеници не му обърнаха внимание.
— Какво представлява златистата светлина? — попита Стефан. — Възможно ли е Господ да те вика да възвърнеш вярата си в Него?
— Не. Нещо друго ме вика. Следващия път може би ще го видя по-добре.
Отец Висажик седна на ръба на леглото.
— Мислиш ли, че отново ще се случи? Смяташ ли, че онова нещо ще продължи да те вика?
— О, да — отговори Брендън.
Беше четвъртък, девети януари.
7.
Лас Вегас, Невада
В петък следобед Джорджа Монатела работеше в казиното, когато научи, че бившият й съпруг Алън Рукоф се е самоубил.
Новината й бе съобщена по телефона от Пепър Карафийлд, проститутката, с която Алън живееше. Когато чу, че той е мъртъв, Джорджа остана потресена. Догади й се, но не почувства тъга. С егоистичното си и жестоко държане Алън не й бе дал причина да скърби за него. Джорджа можеше само да го съжалява.
— Той се застреля в два часа сутринта — поясни Пепър. — Полицията е тук. Трябва да дойдете.
— Полицаите искат да говорят с мен? Но защо? — учуди се Джорджа.
— Не, не. Трябва да дойдете, за да вземете нещата му. Искам да се отърва от вещите му, колкото е възможно по-скоро.
— Но аз не ги искам.
— Да, но трябва да свършите тази работа.
— Госпожице Карафийлд, разводът ми беше много мъчителен и не желая…
— Миналата седмица Алън написа завещание и ви посочи за изпълнител. Искам веднага да се отърва от вещите му. Това е ваше задължение.
Алън бе живял в апартамента на Пепър Карафийлд, намиращ се в богаташки квартал на Фламинго Роуд. Бетонната сграда беше петнайсететажна и имаше прозорци със златисти стъкла. Заобиколена от пустеещи земи, постройката изглеждаше по-висока, отколкото беше в действителност. И тъй като наоколо нямаше нищо друго, приличаше на паметник — най-голямата и претенциозна надгробна плоча в света. Отпред имаше грижливо гледани тревни площи и цветни лехи, но вятърът бе довял няколко бодливи тръни от обраслите с шубраци пясъчни площи в съседство.
Пред сградата бяха спрели две полицейски коли и микробусът на моргата. Ченгетата бяха във фоайето. На лилавото канапе до асансьора седеше млада жена, а зад бюрото до входа — мъж в сив панталон и синьо сако, който беше и пазач, и портиер. Мраморният под, кристалните полилеи, персийският килим, старинните канапета и кресла и месинговите врати на асансьора усилено се опитваха да създадат стилна и изискана обстановка, но нещо не им достигаше.
Джорджа се обърна към портиера, за да се представи, но младата жена стана и каза:
— Госпожо Рукоф, аз съм Пепър Карафийлд. Всъщност предполагам, че сега използвате моминското си име.
— Монатела — отговори Джорджа.
Досущ сградата, в която живееше, и Пепър се опитваше да изглежда стилна, но усилията й бяха по-безуспешни и от онези на декораторите, които бяха работили върху интериора. Русите й коси бяха къси и небрежно разрошени — стил, предпочитан от проститутките, вероятно защото, когато прекарваш работния си ден в различни легла, тази прическа изисква по-малко грижи. Тъмночервената й копринена блуза може би беше „Холстън“, но имаше твърде много разкопчани копчета и разкриваше дръзка част от цепката между гърдите й. Сивият й панталон беше добре ушит, но твърде тесен. Пепър носеше инкрустиран с диаманти часовник „Картие“, но ефектът беше съсипан от множеството пръстени с искрящи скъпоценни камъни.
— Не мога да стоя горе в апартамента — каза Пепър и направи знак на Джорджа да седне на канапето. — Няма да се върна, докато не откарат трупа. Може да разговаряме тук, но тихо, за да не ни чуе пазачът. Но ако направите сцена, ще стана и ще се махна. Ясно ли ви е? Хората тук не знаят как си изкарвам прехраната и смятам да не научават. Не работя на улицата, а съм само на повикване.